Спряхме пред стъклената врата на апартамент триста и деветнайсет и сикхът се усмихна прелъстително и отвори с картата-ключ. Апартаментът беше VIP — в този хотел вървят по шестстотин долара на ден. Зад двойната врата имаше малка бизнес дневна: диван на райе с висока облегалка, два фотьойла, факс и принтер, палма в каче и шкафче с антикварни съдини. От прозореца се откриваше панорама към улицата, от която се вижда Кремъл. Това е категория „Б“. Тук има и категория „С“ — когато през прозореца се вижда улица, от която се вижда улицата, от която се вижда Кремъл.
— Къде е банята? — попитах.
Сикхът почна да си развързва вратовръзката и попита палаво:
— Защо, бързаме ли? Ето там.
Отворих вратата, която ми посочи. Зад нея беше спалнята. Почти цялата заета от огромно двойно легло, а в ъгъла имаше малка врата към банята, отначало дори не я видях. Съвсем правилно, размерите на нещата трябва да са пропорционални на мястото, които те заемат в живота. Апартаментът се приближаваше към идеала, доколкото беше структуриран точно като VIP живота. На работата отговаря бизнес дневната — получиш факс, пратиш факс, поседиш на раирания диван, погледаш палмата в качето, ако палмата ти омръзне, извръщаш глава и гледаш съдините в шкафчето. На личния живот съответства спалнята с креват почти колкото цялата стая: гълташ си хапчетата и заспиваш. Или като сега…
Влязох в банята, пуснах душа и почнах да се подготвям за работа. Не е трудно — просто мъничко си смъкнах бикините и си настърчах опашката. Душа го пуснах за маскировка.
Тук явно стигам до момента, в който са необходими известни пояснения, иначе разказът ми ще изглежда безсмислен. Затова трябва да направя пауза и да кажа няколко думи за себе си.
Ние, лисиците, нямаме пол в същинския смисъл на думата и ако за нас казват „тя“, това е поради външната ни прилика с жените. Всъщност ние сме като ангелите, тоест нямаме репродуктивна система. Не се размножаваме, понеже не стареем и можем да живеем дотогава, докато нещо не ни убие.
Ако ще описваме външността ни, тялото ни е слабо и стройно, без капчица тлъстина, с великолепна релефна мускулатура — като на някои деца спортисти. Косата ни е огненочервена, копринена и лъскава. Високи сме на ръст и в древните времена това често ни издаваше, но сега човеците станаха по-високи и изобщо не изпъкваме сред тях по този признак.
Въпреки че нямаме пол в смисъл способност за възпроизводство, всичките му външни признаци ги има — лисицата никога не можеш я взе за мъж. Нормалните жени обикновено ни мислят за лесбийки. Какво мислят за нас лесбийките също е ясно: „побърквам се, побърквам се…“ И не е чудно. Дори най-красивите жени в сравнение с нас изглеждат като груби заготовки — като тежки тромави камъни, изправени до завършена скулптура.
Гърдите ни са малки, със съвършена форма и щръкнали тъмнокафяви зърна. Там, където при жените е разположена главната фабрика за блянове, ние имаме нещо външно подобно — орган симулакрум, за чието предназначение ще разкажа по-късно. Той не е предназначен за раждане. А отзад имаме опашка, пухкава гъвкава огненочервена антена. Опашката може да става по-голяма или по-малка: в спящо състояние прилича на опашка на малко момиченце и е дълга десетина-петнайсет сантиметра, в работно положение може да стигне почти до метър.
Когато опашката се увеличава, червените косми по нея също стават по-гъсти и по-дълги. Представете си фонтан, на който са му увеличили налягането няколко пъти (не бих правила паралели с мъжката ерекция). Опашката има особена роля в живота ни и то не само заради поразителната си красота. Не току-така я нарекох антена. Опашката е органът, с който създаваме илюзиите.
Как го правим ли?
Ами с опашката. Няма какво повече да се каже. Не че искам да скрия нещо, просто наистина е трудно да се обясни. Нима човек, ако не е учен, може да обясни как вижда? Или как чува? Или мисли? Вижда с очите, чува с ушите, мисли с главата, това е. И ние така — правим магиите с опашката. Усещането е също толкова просто и ясно, както и в приведените примери. Да обясня механиката на случващото се с научни термини — това не го мога.
Колкото до илюзиите или химерите, те могат да са с различна природа. Тук всичко зависи от личните качества на лисицата, от въображението й, от духовната й сила и особеностите на характера. Голяма роля играе и това колко хора трябва да видят илюзията едновременно.
Едно време можехме. Можехме да правим илюзорни вълшебни острови, да показваме на многохилядните тълпи летящи в небето дракони. Можехме да създадем образ на огромна войска, която се приближава към градските стени, и всички жители на града виждаха тази армия еднакво, до последната подробност на екипировката и гербовете на знамената. Но това го можеха великите, недостижими лисици от древността, които платиха за това си чудотворство с живота си. Като цяло оттогава сме много деградирали — вероятно поради постоянната си близост до човеците.