Фрайгейт се обади:
— Тогава бях в една болница в Западните Самоа, и умирах от рак, като се надявах да ме погребат до Робърт Луис Стивънсън. Вероятността не беше особено голяма, въпреки че бях превел Илиадата и Одисеята на наречието на Самоа… И тогава дойдоха новините. По цялата Земя хората умираха скоропостижно. Фаталната схема беше очевидна. Спътникът на Тау Китяните излъчваше някакви смъртоносни лъчи, от които хората умираха почти мигновено по пътя си. Последното, което успях да чуя, беше че САЩ, Русия, Англия, Китай, Франция и Израел са изпратили ракети да унищожат това смъртоносно устройство. А скенерът бил на траектория, която щеше да покрие Самоа само след няколко часа. Възбудата от чутото изглежда е надхвърлила издръжливостта на отслабналия ми организъм, защото от този момент нататък вече нямам спомени.
— Ракетите-прехващачи не успяха да го достигнат — каза Лев Руак. — Скенерът ги унищожи от разстояние без да им даде дори възможност да се приближат.
Бъртън си помисли, че има много да учи за историята на света през столетието, последвало смъртта му, но сега не му беше времето за подобни приказки.
— Предлагам да се изкачим на ония хълмове — каза той. — Трябва да разучим каква е растителността тук и дали е годна за ядене. И дали се намира кремък, от който да направим някакви оръжия. Този момък тук от каменната епоха може да ни научи на много трикове по обработката на камъните.
И те се запътиха към широката една миля равнина и хълмовете в нейно съседство. Още няколко души се присъединиха към тях по пътя им. Между тях имаше едно слабо момиченце на около седем години, с тъмносини очи и красиво лице. Тя изгледа умолително Бъртън, който я запита на дванайсет езика дали не са наблизо родителите й или някои нейни роднини и близки. Тя му отговори на език, който никой от тях не беше чувал. Лингвистите измежду тях пробваха всички възможни езици, които владееха, като повечето от тях бяха всички европейски и много от африканските или азиатските: иврит, хинди, арабски, берберски диалект, румънски, турски, персийски, латински, гръцки, пушту.
Накрая се намеси и Фрайгейт, който владееше малко уелски и галски. Очите й се разшириха, но след малко пак посърна. Думите имаха някакво, макар и далечно, сходство с нейния език, но това не беше достатъчно, за да се разберат.
— Доколкото разбирам — каза Фрайгейт, — възможно е да е от древните гали. Непрекъснато повтаря думата Гуенафра. Възможно ли е това да е името й?
— Ще я обучаваме на английски — реши Бъртън. — И ще я наричаме Гуенафра.
Той вдигна детето в прегръдките си и потегли напред. Тя избухна в сълзи, но не направи опит да се освободи. Чрез плача тя се освобождаваше от колосалното натрупано напрежение и едновременно с това даваше израз на силната си радост, че най-после си е намерила защитник. Бъртън приведе глава, за да скрие лицето си в рамото на момичето. Не искаше другите да видят и неговите сълзи.
Границата между равнината и хълмовете беше сякаш очертана с кремък. Гъстата зелена морава изчезваше и нейното място се заемаше от дебелата и груба подобна на коило трева, която стигаше до кръста. Тук също растяха нагъсто борове, смолисти и широкохвойни, ели, дъбове, тисове, възлести и напукани гиганти с алени и зелени листа, и бамбук. Бамбукът беше най-разнообразен, от тънкостебления, висок само няколко фута, до дебелите, високи над петдесет фута стебла. Много от дърветата бяха оплетени от лиани, разцъфнали в едри зелени, червени, жълти и сини цветя.
— Бамбукът е материал, от който се правят наконечници за копия — каза Бъртън — водопроводи, контейнери, основния строителен материал за къщите, мебели, лодки, дървени въглища. Използува се дори и за направа на барут. А младите и сочни стебла от някои сортове стават и за ядене. Но ни трябват камъни, от които да си направим ножове, за да отрежем и оформим дървесината.
Закатериха се по хълмовете, чиято височина се увеличаваше с приближаването им до планината. След като бяха извървели две мили по въздушна линия стигнаха подножието на планината. Тя се издигаше в отвесна скала от синьо-черен гнайс покрит с едри петна сивозелени лишеи. Нямаше с какво да определят точно височината й, но Бъртън беше сигурен, че не греши в преценката си за 20 000 фута. Планинската верига покриваше хоризонта от край до край.
— Забелязахте ли пълното отсъствие на каквито и да било птици и животни? — запита Фрайгейт. — Дори и мушица не може да се забележи.