Долината се простираше на десет мили по направлението север-юг. После правеше завой и реката се изгубваше от погледа.
— Тук слънцето изгрява късно и залязва рано — забеляза Бъртън. — Ще трябва да използуваме пълноценно дневната светлина.
Изведнъж всички подскочиха, а някои нададоха вик. Сини пламъци избликнаха по върхове на всички гъбовидни каменни формации, издигнаха се на двайсет фута над тях и след миг изчезнаха. След няколко секунди ги достигна тътенът на далечна гръмотевица, избумтя в каменната стена зад тях и отлетя обратно като ехо.
Бъртън сграбчи момиченцето в прегръдките си и се заспуска бързо надолу по хълма. Макар че съумяваха да поддържат добро темпо, от време на време им се налагаше да намалят крачката, за да си поемат дъх. Но въпреки това Бъртън се чувствуваше чудесно. Бяха изминали толкова години, откакто не беше чувствувал мускулите си така мощни и му се искаше това усещане да няма край. Виждаше му се като сън, че само преди часове десният му крак беше подут и обезформен от отоци, а сърцето му всеки момент щеше да секне при опита да му изкачи само няколко стъпала.
Слезнаха в равнината и продължиха забързания си ход, като видяха, че до една от гъбите се беше струпал много народ. Бъртън изпсува изпречилите му се на пътя и ги разблъска. Мнозина го изгледаха със злоба, но никой не се опита да го спре. След малко се добра до изчистеното пространство около основата на гъбата. И видя кое ги беше събрало тук. Усети го и с носа си.
— О, Господи! — изстена Фрайгейт зад гърба му и се опита да повърне на празен стомах.
Но Бъртън беше видял достатъчно гледки като тази през живота си, за да се почувствува зле. А и освен това можеше да се откъсва от действителността когато нещата придобиваха прекалено зловещ или болезнен аспект. Понякога му се налагаше да го прави с усилие на волята, но обикновено се ставаше автоматично, както се получи и в този случай.
Трупът лежеше обърнат настрани, наполовина под ръба на гъбата. Кожата му беше напълно обгоряла, а оголените мускули бяха овъглени. Носът и ушите, пръстите на краката и на ръцете, гениталиите, всички бяха или напълно изгорели или превърнали се в безформени овъглени бучки.
Близо до мъртвия бе коленичила жена, която си мърмореше молитва на италиански. Имаше големи черни очи, които сигурно щяха да изглеждат красиви, ако не бяха подути и обезформени от плач. Фигурата й беше прекрасна и при други обстоятелства Бъртън нямаше да я отмине току-така.
— Какво се е случило? — запита той.
Жената спря да се моли и вдигна поглед към него. Изправи се на крака и прошепна:
— Отец Джузепе се беше облегнал на скалната основа; казваше, че бил гладен. Казваше, че нямало смисъл да ни възкресяват, ако трябва после да умрем от глад. Казах му, че няма да умрем. Как можехме да умрем, след като сме възкръснали? Той ще ни нахрани, след като ни е възкресил. А отец Джузепе каза, че ние сигурно сме в ада. И до края на вечността ще останем гладни и голи. Казах му да не богохулствува, защото на него най-малко му прилича богохулството. Но отец Джузепе каза, че това около нас не било онова, на което бил учил четиридесет години хората и тогава… и тогава…
Бъртън изчака няколко секунди и запита:
— И тогава?
— Отец Джузепе каза, че поне нямало адски огън, макар че той бил за предпочитане пред вечния глад. И тогава пламъците изскочиха и го обгърнаха, и се чу гръм като от бомба, и после падна мъртъв, обгорял. Беше ужасно, ужасно.
Бъртън се измести откъм северната страна на трупа, за да използува духащия зад гърба му вятър, но дори и така смрадта беше ужасяваща. Не толкова вонята, колкото самата картина на смъртта го раздразни. Денят на Възкресението не беше още превалил, а първият труп беше вече налице. Означаваше ли това, че възкръсналите бяха все така беззащитни пред смъртта както и на Земята? Ако беше така, какъв беше смисълът от всичко това?
Фрайгейт се беше отказал от идеята да повръща на празен стомах. Той се изправи на крака, блед и олюляващ се, и се приближи до Бъртън. Държеше се с гръб към мъртвеца.
— Не е ли по-добре да се отървем от това? — запита той, като посочи с палец през рамото си.