Прекоси вдлъбнатините по пътя си към цилиндъра в центъра и опита ръба на капака. Отвори се с изненадваща лекота. Сърцето му заби от вълнение като погледна вътре. Беше се надявал на чудо, и ето, то бе станало! Окачените на конзоли контейнери бяха пълни с храна.
Той махна на групата му да се качи при него. Кац беше първият, който скочи пъргаво на покрива. Фрайгейт се беше оправил от припадъка и се прехвърли отгоре с изненадващата лекота на атлет. Щеше да е от голяма помощ, ако не беше с толкова слаби нерви и стомах, помисли си Бъртън. Фрайгейт се обърна и помогна на Алиса да стъпи на покрива.
Събраха се около него с глави наведени и вперени във вътрешността на цилиндъра.
Бъртън каза:
— Това е един истински граал! Вижте! Пържола, дебела сочна пържола! Хляб и масло! Мармалад! Салата! А какво е това? Пакет цигари? Дааа! И пура! И чаша бърбън, при това с чудесно качество, ако се съди по букета! И нещо… какво е това?
— Прилича на дъвка — каза Фрайгейт. — Без опаковка. А това трябва да е… какво? Запалка за цигари?
— Храна! — изкрещя един мъж.
Беше едър, и не принадлежеше към «групата» на Бъртън, както той си я наричаше в мислите. Беше ги последвал на покрива на гъбата, и останалите също драскаха по скалата в опитите си да се изкачат и те горе. Бъртън пъхна ръка между контейнерите в цилиндъра и измъкна сребристия правоъгълен предмет от дъното. Той не знаеше какво означава «запалка», но подозираше, че с това нещо се палят цигари. Стисна предмета в шепата си, а с другата ръка затвори капака. От устата му течаха лиги, а в стомаха му се извършваше революция. Другите не му отстъпваха в силата на своите усещания и се чудеха защо не изважда храната.
Едрият мъж изрече високо на италианско триестко наречие гръмките заплахи:
— Гладен съм, и ще убия всеки който се опита да ме спре! Отвори го!
Хората му от групата не казаха нищо, но беше очевидно че очакваха неговата реакция. Но вместо това Бъртън произнесе:
— Отвори си го сам! — и се извърна.
Другите се колебаеха. Бяха видели и усетили храната. Кац заръмжа. Бъртън каза:
— Погледнете тая тълпа. Само след минута тук ще избухне сражение. Те ще се избият заради тия няколко залъка. Разбирате, че не бягам от боя, нали? — добави той, като ги гледаше с разширени от бяс очи. — Но аз съм сигурен, че до довечера, още преди залез слънце, нашите цилиндри ще бъдат пълни с храна. Тези цилиндри, наречете ги граали, както искате, просто трябва да бъдат оставени върху вдлъбнатините от покрива на «гъбите». Това е очевидно, затова са и оставили тоя граал отгоре.
Той се приближи до ръба на каменния покрив от страната, която беше по-близка до брега, и скочи. Каменната площадка вече се пълнеше с хора и още повече напираха да се качат. Едрият мъж сграбчи стека и впи зъби в него, но някой посегна и се опита да му го отнеме. Той изрева от гняв, и внезапно разблъска онези, които го деляха от по-близкия до реката край на диска, като се хвърли във водата. Потъна и след миг изплува на повърхността. Междувременно беше избухнал истински ад, мъжете и жените размахваха бясно ръце, дърпаха се, хапеха се и се удряха над остатъка от храната в цилиндъра.
Мъжът в реката се обърна по гръб и заплава, като в същото време дъвчеше лакомо остатъка от пържолата. Бъртън го наблюдаваше внимателно, като всеки момент очакваше да бъде нападнат от рибите. Но мъжът отплува необезпокоен надолу по течението.
Скалните формации с форма на гъба от двете страни на реката бяха претрупани с народ, който се биеше на живот и смърт за няколко залъка.
Бъртън се измъкна от тълпата и седна на тревата. Групата му насяда около него, като някои от тях останаха прави да наблюдават гърчещата се и виеща маса. Скалната формация с граала беше заприличала на гъба покрита с бледи червеи. И много шумни при това. Някои от тях бяха вече почервенели, защото се беше проляла кръв.
Най-потискащото в сцената пред тях беше реакцията на децата. Малчуганите бяха останали настрани от скалата, но знаеха, че граалът беше пълен с храна. Те плачеха от глад и от ужаса, който им причиняваше гледката на биещите се пред тях възрастни върху покрива на гъбата. Очите на момиченцето при Бъртън бяха зачервени, но сух; цялата се тресеше. Застана до Бъртън и обви врата му с ръчичките си. Той я потупа по гърба и й промърмори успокояващи слова, която тя не можеше да разбере, но интонацията им я успокои.
Слънцето клонеше към залез. След по-малко от два часа щеше да се скрие зад високата западна планина, макар че пълният мрак щеше да настъпи едва след няколко часа. Нямаше как да определят продължителността на деня. Температурата се беше повишила, но в никакъв случай не беше непоносима, а и лекият бриз приятно разхлаждаше телата им.