Само вятърът шумолящ из листата и тревата наруши мълчанието. Слънцето печеше здраво и потта бързо изсъхваше на вятъра. Не се чуваха крясъци на птици, или жужене на насекоми. И само пронизителният глас на момиченцето наруши тишината. Алиса й се обади иззад дървото и детето се затича към нея.
— Ще се опитам — каза американецът. — Но не знам дали ще мога. Малко множко ми дойде за днес.
— Постъпи, както намериш за добре — каза Бъртън. — Но първият, който ми помогне, ще разполага с надеждните върви. Така оръжията ти няма да те подведат.
Фрайгейт преглътна шумно и каза:
— Ще дойда.
Кац още клечеше в тревата до тялото, като държеше кървавия къс месо в едната ръка и окървавения нож в другата. Той се ухили с окървавените си устни като видя Бъртън и му отряза парче черен дроб. Бъртън поклати глава. Другите — Галеаци, Бронтич, Мария Тучи, Филипо Роко, Роза Налми, Катерина Капоне, Фиоренца Фиори, Бабич и Джунта вече се бяха махнали от кървавата сцена. Бяха се сгушили от другата страна на един мощен бор и разговаряха на италиански с приглушен глас.
Бъртън приклекна до тялото, приложи върха на ножа и премери точно от над дясното коляно до ключицата. Фрайгейт стоеше до него и гледаше втренчено. Бе побледнял още повече и не можеше да овладее треперенето си. Но издържа гледката на отделянето на две дълги ивици кожа от мъртвото тяло.
— Ще опиташ ли? — запита го Бъртън.
Преобърна тялото, за да може да отдели още по-дълга ивица. Фрайгейт пое окървавения нож и заработи с него. Зъбите му тракаха неудържимо.
— Не толкова дълбоко — каза Бъртън след малко. — Сега пък режеш много плитко. Дай ми ножа. Виж как става!
— Имах един съсед който дереше зайците си зад гаража. Първо им трошеше вратовете и после им пореше гърлата — каза Фрайгейт. — Веднъж го гледах и ми беше достатъчно.
— Не можеш да си позволиш да бъдеш гнуслив или със слаб стомах — каза Бъртън. — Живеем в първобитен по своите условия свят, и за да оцелеем, трябва да се нагодим към тях. Никой не ни пита.
Бронтич дотича до тях. Беше висок слаб словенец; на времето беше имал кръчма.
— Току-що открихме още една от тия каменни гъби — каза той. — На около четиридесет ярда оттук е. Беше закрита зад някакви дървета в една долчинка.
Първоначалното желание на Бъртън да поиздевателствува малко над Фрайгейт беше отминало. Стана му жал за момъка.
— Питър, защо не отидеш да поразгледаш гъбата? — каза той. — Щом имаме тук под ръка една такава, няма смисъл да бием толкова път обратно до оная на брега.
Той подаде на Фрайгейт граала си.
— Пъхни го в някоя дупка, но не забравяй да си отбележиш къде точно го слагаш. Накарай и другите да направят същото. Провери дали си отбелязват къде точно поставят граалите си. Не бих искал да има никакви скандали после на тая тема. Разбираш ме, нали?
Странно, но Фрайгейт не прояви особена охота да се възползува от случая. Изглежда, чувствуваше, че се беше изложил много с проявената си слабост. Остана за момент на място, като премести няколко пъти тежестта си от единия на другия крак и въздъхна тежко. След малко, когато Бъртън беше започнал да остъргва вътрешната страна на парчетата кожа, се отдалечи. В едната ръка носеше двата граала, а в другата каменната си брадва.
Бъртън спря работа веднага след като американецът се скри от погледа му. Беше го интересувал само процеса на отделяне на кожата и възможността за дисекция на тялото, след което да извади вътрешностите му. Но на този етап не можеха да съхранят кожите. Съществуваше вероятност кората на наподобяващите дъбове дървета да съдържа танин, който в комбинация с други вещества да превръща човешката кожа в кожено изделие. Но докато успееха да го направят кожата най-вероятно щеше да изгние. Но въпреки това стореното не беше загубено време. Каменните ножове се оказаха удивително ефикасни и плюс това си беше освежил знанията за човешката анатомия. На млади години в Пиза двамата с брат си Едуард се бяха свързали с италиански студенти по медицина от университета. Двамата млади Бъртън научиха много от тях и нито единият, нито другият бяха загубили интерес към анатомията. Едуард беше станал хирург, а Ричард бе присъствал на множество лекции и публични или закрити дисекции в Лондон. Но времето бе изтрило голяма част от наученото.
Слънцето рязко се скри зад планинския хребет. Бледа сянка падна върху него и след няколко минути цялата долина се покри в полумрак. Но небето дълго време остана яркосиньо. Бризът продължаваше да духа със същата сила. Богатият на влага въздух леко захладня. Бъртън и неандерталецът оставиха тялото и се насочиха към мястото, откъдето долитаха гласовете на другарите им. Бяха се скупчили покрай каменния олтар, за който им бе съобщил Бронтич. Бъртън се запита дали нямаше и други такива в подножието на планината, на разстояние приблизително миля един от друг. Този нямаше граал в центъра на площадката си. Може би означаваше, че още не е в готовност да ги нахрани? Реши обаче, че не е така. Беше ясно, че Който и да беше създал каменните олтари за граалите, беше оставил по един в центъра на тези, които бяха близо до реката, защото възкресените щяха да се насочат първо към тях. Докато се доберяха до онези във вътрешността щяха вече да са научили предназначението им.