Но той бе обещал да я брани. Нямаше право да предприема каквото и да било, което можеше да бъде изтълкувано като опит да се възползува от обстоятелствата.
Е, тя не беше единствената жена на тоя свят. Всъщност всички жени на света бяха негови, ако не на разположение, то поне на теория. Това щеше да бъде така, ако на тая планета наистина бяха възкреесени всички живели някога на Земята. Тя беше просто една от многото милиарди (някъде около тридесет и шест милиарда, ако преценката на Фрайгейт се окажеше вярна). Но нямаше доказателства за това.
Най-лошото беше, че Алиса можеше да се окаже наистина единствената за него на света, най-малкото поне за момента. Той не можеше просто така да стане и да се отдалечи в мрака на лов за друга жена, защото това означаваше да ги изостави беззащитни — нея и детето. Определено нямаше да се чувствува спокойна и в безопасност с Монат и Кац, нито пък той можеше да я упрекне за това. Бяха отчайващо отблъскващи. Не можеше да я довери и на Фрайгейт — ако той въобще се върнеше през нощта, нещо в което Бъртън силно се съмняваше — защото не познаваше чак дотам момъка.
Той внезапно се изсмя на глас на тая ситуация. А беше решил да чукне нещо през нощта! Тая мисъл така го разсмя, че той не можа спре дори и когато Алиса го запита какво му става.
— Повече, отколкото можеш да си представиш — каза той, като се обърна с гръб към нея.
Протегна ръка към граала и извади последния артикул. Представляваше малко плоско парче розово на цвят вещество. Фрайгейт беше подметнал преди да тръгне, че неизвестните им благодетели трябва да са били американци. Иначе не биха се сетили да им осигурят и дъвка.
Заби остатъка от пурата си в земята и я угаси, след което пъхна ароматното парче в устата си.
— Има странен, но приятен вкус — каза той. — Няма ли да опиташ твоята?
— Изкушавам се, но сигурно ще изглеждам като преживяща крава с това нещо в устата си.
— Престани с тоя етикет — каза Бъртън. — Едва ли съществата с такава власт над природата да ни възкресят ще имат толкова вулгарен вкус.
Алиса се усмихна леко и каза:
— Наистина не знам — и пъхна дъвката в устата си.
Известно време дъвкаха мълчаливо, като се гледаха един друг през огъня. Тя не издържаше погледа му повече от няколко секунди.
— Фрайгейт спомена, че ви познава — каза той. — Но не лично. Ще ми кажете ли коя сте, като ми простите нечуваното любопитство?
— Между мъртвите не може да има тайни — отвърна тя леко. — Или пък измежду бившите мъртъвци.
Родното й име било Алиса Плезънс Лидъл, родила се на 25 април 1852 година. (Аз съм бил на тридесет години тогава, отбеляза си той.) Била пряк потомък на Крал Едуард III и сина му, Джон от Гонт. Баща й бил декан на християнския църковен колеж в Оксфорд и съавтор на един знаменит гръцко-английски речник (Лидъл и Скот! блесна внезапно пред Бъртън). Имала щастливо и безоблачно детство, отлично образование, и познавала много от знаменитите хора на нейната епоха: Лорд Гладстон, Матю Арнълд, Уелският принц, който бил оставен под попечителството на баща й докато учел в Оксфорд. Съпругът й бил Реджиналд Джервис Харгрейвз и тя много го обичала. Той бил «човек от провинцията», обичал много лова, риболова, да играе крикет, да отглежда дръвчета, и да чете френска литература. Имала трима сина, всичките капитани, двама от които загинали в Първата световна война 1914–1918. (За втори път през този ден Бъртън чуваше за тя война).
Тя говореше безспир сякаш алкохол й беше развързал езика. Или сякаш искаше да издигне преграда с приказките си между себе си и Бъртън.
Говореше за Дайна, домашното котенце, което беше обичала много през детските си години, за големите дървета в ботаническата градина на съпруга й, как баща й всеки ден кихал точно в дванайсет на обяд когато работел върху речника, и никой не можел да разбере защо… как на осемдесетгодишна възраст й била присъдена титлата доктор на науките от университета в Колумбия, САЩ, за важната роля, която изиграла при създаването на знаменитата книга на мистър Доджсън. (Тя пропусна да спомене заглавието и Бъртън, макар и запален читател, не си спомняше писател с такова име).
— Това наистина беше златен следобед — каза тя, — въпреки официалната метеорологична сводка. Бях на 10 години, а денят беше 4 юли 1862 година… сестра ми и аз носехме черни обувки, бели мрежести чорапи, бели памучни дрехи, и шапки с големи периферии.