Томас Пинчън
Вроден порок
Под паветата — плажът!
Едно
Тя дойде по алеята и изкачи задните стълби както всеки път преди. Док не я бе виждал повече от година. Никой не беше. По онова време тя винаги носеше сандали, долната половина на бикини с щампа на цветя, избеляла тениска на „Кънтри Джо & Дъ Фиш“. Тази вечер беше в дрехите на дълбоката суша, косата й бе по-къса, отколкото в спомените му, и изглеждаше точно така, както се бе кълняла, че никога няма да изглежда.
— Това ти ли си, Шаста?
— Гледай го, мисли си, че халюцинира.
— От новата опаковка ще да е.
Стояха на уличната светлина, изливаща се през кухненския прозорец, чиито пердета бяха вечно дръпнати, и слушаха бумтенето на вълните от плажа долу. В някои нощи, когато духаше подходящият вятър, вълните се чуваха из целия град.
— Имам нужда от помощта ти, Док.
— Нали знаеш, че вече си имам офис? В смисъл нормална дневна работа?
— Видях го в телефонния указател и почти отидох там. Но после си казах, за всички ще е най-добре, ако рандевуто е тайно.
Окей, романтичната вечер отпада. Кофти. Но оставаше вариантът да изкара някакви пари.
— Следят ли те?
— Мотах се един час по улиците, за да изглежда като нещо нормално.
— Искаш ли бира?
Той отиде до хладилника, извади две кенчета от кутията, която държеше вътре, подаде едното на Шаста.
— Има един… — започна тя.
Естествено, че ще има, но защо винаги така емоционално? Ако му даваха по петаче за всеки път, в който клиент започваше по този начин, отдавна щеше да е на Хаваите, червив от пари, яхнал вълните на Уаймеа или направо наел някого да ги язди вместо него…
— Господин с недвусмислени намерения — усмихна се той.
— Добре, Док. Женен е.
— Значи… ситуацията е финансова.
Тя отметна назад коса, каквато вече нямаше, а повдигнатите й вежди казаха: е, и?
Жестоко, поне що се отнася до Док.
— И съпругата му… тя знае ли за теб?
Шаста кимна.
— Но и тя се вижда с друг. Само дето не е обичайното… двамата кроят някакво зловещо планче.
— Как да изчезнат с богатството на съпруга, да, мисля, че съм чувал такива неща да се случват около Ел Ей. А… ти какво точно искаш от мен?
Той намери хартиената торба, в която бе донесъл вечерята си, и започна да се прави, че си води някакви бележки на нея, защото заедно с униформата на нормална мацка и грима, чиято идея беше да не му личи, че е грим, се появи и добрата стара ерекция, която Шаста рано или късно предизвикваше. Ще свърши ли някога това, зачуди се той. Разбира се, че ще. Така и стана.
Преместиха се в стаята отпред, където Док се излегна на дивана, а Шаста остана права и заснова из пространството.
— Ами работата е там, че искат да им помогна — каза тя. — Мислят си, че аз съм онази, която може да стигне до него, когато е най-уязвим, доколкото това е възможно в неговия случай.
— По гол задник и заспал.
— Знаех си, че ще ме разбереш.
— И още се опитваш да разбереш дали това е редно, или не, така ли, Шаста?
— По-лошо. — Тя го прониза с онзи поглед, който той помнеше така добре. Когато изобщо си спомняше нещо. — Колко лоялна трябва да съм му.
— Надявам се, не питаш мен. Като изключим дължимото според дребния шрифт в договора, когато редовно се чукаш с…
— Мерси, и Скъпа Аби ми каза горе-долу същото.
— Жестоко. Да оставим емоциите и да видим парите тогава. Колко от наема плаща?
— Целият.
За миг той зърна старата предизвикателна усмивка с присвити очи.
— Доста е, така ли?
— Като за Хенкок парк.
Док изсвирука мелодията от припева на Can’t Buy Me Love и се направи, че не вижда изражението й.
— И разбира се, във всеки един момент го гледаш с очи, които казват „на теб дължа всичко.“
— Шибаняк, ако знаех, че още си толкова обиден…
— Аз? Просто се опитвам да се държа професионално. Колко ти предложиха госпожата и гадженцето й, за да се включиш?
Шаста каза сумата. Док бе успявал да избяга със сто мили в час от ролсове с подобрени двигатели, пълни с разгневени дилъри на хероин, в мъглата по пасаденската магистрала и нейните недодялано проектирани извивки, бе обикалял задните улички покрай река Лос Анджелис въоръжен единствено с взето назаем гребенче за афроприческа в джоба, бе влизал и успешно излизал от Съдебната палата, скрил скромно състояние под формата на виетнамска трева, и в последно време почти се бе убедил, че тази безразсъдна ера е зад гърба му, но ето че сега онова чувство на дълбоко притеснение започваше да се обажда отново.