— Значи… — съвсем внимателно, — не става въпрос само за няколко голи полароида. Или да оставиш ганджа в жабката му, нищо подобно…
Преди тя можеше да изкара цели седмици, без нищо по-сложно от това да нацупи устни. Сега обаче пред очите му се разгърна някаква тежка комбинация от лицеви изражения, които той изобщо не знаеше как да разчете. Сигурно бяха резултат от урок, научен в училище за актьорско майсторство.
— Не е това, което си мислиш, Док.
— Не се притеснявай, мисленето ще дойде по-късно. Какво още има?
— Не съм сигурна, но ми се струва, че искат да го вкарат в нещо като лудница.
— В смисъл по законен път? Или с помощта на някаква цака?
— Никой не ми казва нищо, Док, аз съм просто примамката. — Сега, като се замисли, май за първи път долавяше толкова много тъга в гласа й. — Дочух, че се виждаш с някаква от центъра?
Виждаш. Ами…
— О, Пени ли имаш предвид? Готина мацка от сушата в търсене на тръпката от тайна любов с хипар. В най-общи линии…
— Както и нещо като младши прокурор в екипа на Ивел Янгър1?
Док се позамисли.
— Мислиш, че някой там ще може да попречи на това?
— Не са много местата, откъдето да потърся помощ, Док.
— Добре, ще говоря с Пени и ще видим. А твоята щастлива двойка — имат ли си имена, адреси?
Когато тя му съобщи името на любовника си, той каза:
— Това същият Мики Улфман ли е, онзи, който е нонстоп във вестниците? Голямата работа с бизнеса с недвижими имоти?
— Обаче трябва да остане в пълна тайна, Док.
— Ни чувам, ни виждам, част от длъжностната ми характеристика. Разполагаш ли с телефонни номера, които би споделила?
Тя повдигна рамене, намръщи се, каза му един.
— И се опитай никога да не го използваш.
— Жестоко. А с теб как да се свържа?
— Просто недей. Изнесох се от старото място и сега отсядам където мога, дори не питай.
Той бе на ръба да каже: „Тук има място“, каквото всъщност нямаше, но я бе видял как оглежда всичко, което не се бе променило, автентичната мишена за дартс от английски пъб, окачена на колелото от каруца, и висящата лампа като от някой бардак с лилавата психеделична крушка с вибрираща жичка, колекцията от миниатюрни автомобили хот-род, направени от кенчета бира „Куурс“, топката за плажен волейбол с автограф от Уилт Чембърлейн, написан с флуоресцентен флумастер, кадифената картина и останалото с изражение на, да кажем, отвращение.
Изпрати я надолу по хълма до мястото, където беше паркирала. Вечерите в работните дни тук не бяха много по-различни от вечерите през уикендите и тази част от града вече гъмжеше от търсачи на забавления, почитатели на алкохола и развикали се из малките улички сърфисти, тревомани в търсене на храна, пичове от сушата на лов за стюардеси, готови да изкарат някой долар, мацки от сушата с прекалено земни професии, надяващи се някой да ги помисли за стюардеси. Нагоре по хълма и изцяло невидим, трафикът на булеварда в посока от и към магистралата редеше мелодични фрази от изгорели газове и ги изпращаше с екот към морето, където, ако екипажите на бавните нефтени танкери ги чуеха, сигурно щяха да ги вземат за звуците на захваналата се с нощни дейности дива природа от някой екзотичен бряг.
В последната гънка от мрака преди ослепителния блясък на Бийчфронт Драйв двамата се спряха — по тези места това беше пешеходен жест от памтивека, който обикновено предвещаваше целувка или най-малкото опипване на задника. Но тя каза:
— Не продължавай, някой може вече да ме следи.
— Обади ми се или…
— Така и не ме заряза, Док.
— Спокойно. Ще…
— Не, наистина го мисля — никога.
— О… със сигурност го направих.
— Винаги ми остана верен.
Плажът тънеше в мрак от часове, той не беше пушил и фаровете нямаха вина, но можеше да се закълне, че преди тя да се обърне, някаква светлина огря лицето й, онази оранжева светлина точно след залеза, която улавя обърнатото на запад лице, впило очи в океана в очакване последната вълна на деня да донесе някого до безопасния бряг.
Поне колата й си беше същата, кадилакът кабриолет, който караше откакто я помнеше, елдорадо биариц от 59-а, купен на старо от една от автокъщите на Западно авеню, където ги паркираха съвсем близо до трафика, за да може той да издуха миризмата на изпушеното вътре в тях. След като тя си тръгна, Док седна на една пейка на Еспланадата с гръб към осеяния със светещи прозорци хълм и вперил взор в сияйните цветове на прибоя и светлинките от връщащите се късно от работа шофьори, които изкачваха зигзагообразно склона на Палос Вердес в далечината. Замисли се за всичко, което не я бе попитал, като например до каква степен е станала зависима от лекотата и силата, гарантирани от Улфман, и доколко е готова да се върне към живота по бикини и тениска, както и би ли го направила, без да съжалява? А също така и най-трудният за задаване — колко всъщност са силни чувствата й към стария Мики? Док знаеше отговора: „Обичам го“, какво друго? С неизречената бележка под линия, че в последно време хората злоупотребяват с думичката. Всеки, който се считаше за поне малко хипи, „обичаше“ всички останали, да не говорим за другите полезни приложения, като, да кажем, да принуждаваш хората да участват в сексуални дейности, в които те, ако имаха избор, не биха се включили.