Обратно вкъщи Док се спря за известно време пред картината от кадифе, взета от едно от мексиканските семейства, които през уикенда опъваха сергиите си край булевардите между Гордита и магистралата, нашарили зелените равнини, където хората все още яздеха коне. В тихите ранни утрини от техните ванове се изливаха Разпятия и Последни вечери с размерите на диван, мотористи извън закона, яхнали изпипани до последния детайл Харлита, готини супергерои, облечени в екипи на спецсилите и въоръжени с М16-ки, и какво ли още не. На картината на Док бе изобразен южнокалифорнийски плаж, какъвто никога не е имало — палми, мацки в бикини, сърфове, всички екстри. За него тя беше прозорец, през който да гледа, когато не намира сили да погледне през традиционния от стъкло. Понякога, както си седеше в сенките и пушеше трева, гледката се изпълваше със светлина, сякаш някой си е поиграл с копчето за контраст на Сътворението съвсем леко — колкото да включи подсветката на нещата, да ги осветли по краищата и да покаже, че някак, незнайно как, нощта се очертава повече от епична.
Не и настоящата обаче, която обещаваше само работа и нищо друго. Взе телефона и се опита да намери Пени, но нея я нямаше, най-вероятно се скъсваше да танцува ватуси с някой късокос адвокат с обещаваща кариера. Док нямаше нищо против. След това звънна на леля си Рийт, която живееше надолу по булеварда от другата страна на дюните в по-близка до предградията част от града, където имаше къщи, дворове, а и дървета, заради които мястото бе станало известно като Трий Секшън. Преди няколко години, след развода си с един кривнал от правата вяра лутеран от Мисурийския синод с автосалон за продажба на „Форд Тъндърбърд“ и слабост към неспокойните домакини, които човек може да срещне в баровете на залите за боулинг, Рийт се бе преместила с децата тук от Сан Хоакин и бе започнала да продава недвижими имоти, а не след дълго бе отворила и собствена агенция, която сега се помещаваше в едно бунгало, издигнато, както и къщата й, на същия прекомерно голям терен. Всеки път, когато на Док му потрябваше да научи нещо, свързано със света на недвижимостите, леля Рийт с феноменалните си познания за начините на оползотворяване имот по имот на земята от пустинята до морето, както обичаха да се изразяват във вечерните новини, бе човекът, към когото се обръщаше.
— Един ден — предричаше тя — за тази работа ще има компютри и ти само ще трябва да напишеш какво търсиш или направо да им кажеш — като на оня ХАЛ от „2001: Една одисея в космоса“, сещаш се нали? — и те мигом ще ти дадат повече от необходимата информация за всеки терен в Лосанджелиската долина, та чак до дарените от испанците земи: водни права, тежести на имота, ипотечна история, каквото ти душа поиска, не се съмнявай, това е бъдещето.
А дотогава в реалния ненаучнофантастичен свят на разположение беше граничещият със свръхестественото усет на леля Рийт за имотите, за историите, които рядко фигурират в нотариалните актове и договорите, особено брачните, за поколенческите вражди, и дълбоки, и дребни, за пътищата, по които тече водата или по които е текла.
Тя вдигна на шестото позвъняване. На заден фон се чуваше усиленият звук на телевизора.
— Казвай бързо, Док, тази вечер съм на живо и имам да слагам четвърт тон грим.
— Какво можеш да ми кажеш за Мики Улфман?
Ако дори за секунда си бе поела дъх, то Док не го усети.