Денис се върна с пица.
— Забравих какво ги помолих да сложат.
Винаги ставаше така във вторник вечер, или с други думи „Нощта на евтината пица“, в „Пайплайн“, когато всеки размер пица, независимо от плънката струваше точно 1,35 долара. Денис заби поглед в своята, сякаш тя се готвеше да му направи нещо.
— Това е парче папая — предположи Слим, — а тези неща… това свински кожички ли са?
— Пица с бойсенов йогурт, Денис? Честно казано: бляяяк.
Това беше Сортилидж, която работеше в офиса на Док, преди гаджето й Спайк да се върне от Виетнам и тя да реши, че любовта е по-важна от работата, ако Док правилно си спомняше оправданието й. Но така или иначе, нейният талант беше другаде. Тя поддържаше контакт с невидими сили и бе способна да диагностицира и намери решение за всякакъв род проблеми — емоционални и физически, — което най-често правеше без никакво заплащане, макар че в някои случаи приемаше трева или ЛСД вместо кеш. Док не се сещаше за случай, в който да е сгрешила. В момента тя оглеждаше косата му и това, както обикновено, й докара спазъм от защитна паника. Накрая просто кимна отривисто.
— По-добре да направиш нещо по въпроса.
— Пак ли?
— Няма да се уморя да го повтарям — променяш прическата, променяш и живота си.
— Какво препоръчваш?
— Ти си решаваш. Следвай интуицията си. Денис, нали не би имал нищо против да взема това парченце тофу?
— Това е маршмелоу — каза Денис.
Обратно вкъщи Док си сви една, включи на късния филм, изнамери някаква стара тениска и започна да я къса на къси лентички с широчина около сантиметър и половина, докато не натрупа купчинка от около стотина такива, после си взе набързо душ, хвана все още мократа си коса, уви един тънък кичур около лентичка, завърза я с обикновен възел и приложи този стил от южняшките плантации върху цялата си глава, след което прекара може би около половин час със сешоар в ръка, по време на който май задряма за малко, после развърза всички възли, наведе глава и разреши косата си, и най-накрая получи това, което в неговите очи беше що-годе представителна афроприческа на бял пич с диаметър около четиресет и пет сантиметра. Внимателно пъхна главата си в кашон от магазина за алкохол, за да запази формата, излегна се на дивана, този път наистина заспа и малко преди изгрев-слънце сънува Шаста. Не може да се каже, че се чукаха, но правеха нещо в този дух. И двамата бяха долетели от другите си животи така, както хората долитат в сънищата преди зазоряване, за да се срещнат в странен мотел, който като че ли беше и фризьорски салон. Тя настоятелно твърдеше, че „обича“ някакъв мъж, чието име така и не казваше, макар че, когато най-накрая се събуди, Док осъзна, че навярно е имала предвид Мики Улфман.
Нямаше смисъл да спи повече. Завлече се до „Уейвос“ нагоре по хълма и закуси в компанията на вечно киснещите там върли сърфисти. Флако Лошия се приближи до него.
— Човече, онова ченге пак те търсеше. В какво си се забъркал?
— Ченге? Кога беше това?
— Снощи. Ходил до вас, но ти си бил навън. Детектив от отдел „Убийства“ в здраво очукания ел камино, оня с триста деветдесет и шестицата?
— Бил е Бигфут Бьорнсен. Защо просто не е разбил вратата ми, както прави обикновено?
— Май спомена нещо такова, но после каза, че „И утре е ден“… което значи днес, нали?
— Не и ако зависи от мен.
Офисът на Док се намираше близо до летището при „Ийст Империъл“. Споделяше го с д-р Бъди Тюбсайд, чиято практика се състоеше главно в инжектирането на хора с „витамин B12“, евфемизъм за приготвена от самия него смес от амфетамини. И днес, макар и още да беше съвсем рано, Док пак трябваше да се промуши покрай опашка от клиенти, страдащи от недостиг на В12, която вече стигаше чак до паркинга и се състоеше от домакини от крайбрежните градове с определен индекс на меланхолията, актьори, получили обаждане да се явят на кастинг, старци със сериозен тен в очакване на ден, изпълнен с хортуване под слънцето, стюардеси, кацнали току-що с някой нощен полет, както и няколко действителни случая на злокачествена анемия или вегетарианска бременност и всички до един влачеха крака в полусън, пушеха цигара след цигара, говореха си сами, чакаха реда си във фоайето на малката сграда от сива тухла пред турникет, до който, стиснала клипборд с прикрепен към него списък с имената им, стоеше Петуния Лийуей, страшно парче с касинка и престилка с микродължина, отражение не толкова на сестринската униформа, колкото похотлив коментар на въпросната, от които д-р Тюбсайд твърдеше, че е купил цял тон от „Фредерикс“ в Холивуд във всякакви модни пастелни цветове, в днешния случай — аквасиньо, на цена почти като тази на едро.