— Добро утро, Док. — Гласът на Петуния прозвуча почти като на певица в бара на някой хотел, което си беше вокалният еквивалент на пърхането с изкуствени мигли. — Много ми харесва афрото ти.
— Как е, Петуния? Още ли си омъжена за как-му-беше-името?
— Ох, Док…
При подписването на договора двамата наематели, като делящи си двуетажно легло на летен лагер, бяха хвърлили чоп кой да получи помещението на горния етаж и Док бе загубил или, както предпочиташе да го мисли, спечелил. На табелката на неговата врата пишеше ЛСД РАЗСЛЕДВАНИЯ, като ЛСД, обясняваше той, когато някой го попиташе, не че се случваше често, значеше „Локализиране, Следене, Детектиране“. Под нея имаше картинка на гигантска кървясала очна ябълка в любимите психеделични цветове зелено и лилаво, като за внимателното пресъздаване на буквално хилядите й възпламенени капиляри бе наета комуна от страстни почитатели на амфетите, която отдавна бе мигрирала в Сонома. Често се случваше потенциален клиент да остане загледан с часове в очния лабиринт и да забрави за какво е дошъл.
И сега всъщност пред вратата имаше някой и той чакаше Док. Необичайното в неговия случай беше черният цвят на кожата му. Естествено, черните от време на време можеха да бъдат забелязани на запад от магистралата „Харбър“, но гледката на такъв човек толкова далече от обичайните им територии, така близо до океана, си беше истинска рядкост. Например последния път, когато в Гордита Бийч се появи черен моторист, по всички полицейски радиостанции плъзнаха тревожни призиви за подкрепления, след които бе сформиран малък взвод от автомобили и бяха издигнати барикади по цялото протежение на магистрала „Пасифик Коуст“. Стар рефлекс, типичен за Гордита, чиито корени стигаха до малко след края на Втората световна война, когато едно черно семейство се бе опитало да се премести в града и гражданите, любезно консултирани от Ку Клукс Клан, бяха изгорили дома му до основи и след това, сякаш действията им бяха събудили някакво древно проклятие, бяха забранили там да бъдат издигани други къщи. Мястото бе останало празно, докато накрая общината не го конфискува и не го превърна в парк, където младежите на Гордита Бийч по законите на кармичното наместване започнаха да се събират нощем, за да пият, да се друсат и чукат, което съсипваше родителите им, без обаче да влияе особено на стойностите на недвижимите имоти.
— Кажи, братко — поздрави Док посетителя си, — какво има?
— Заеби — отвърна черният, който се представи като Тарик Калил и известно време гледа афрото на Док по заплашителен при други обстоятелства начин.
— Ами влизай.
В офиса на Док имаше двойка пейки с високи облегалки, покрити с подплатена пластмасова тапицерия в цвят фуксия и разположени от двете страни на ламинирана маса в приятно тропично зелено. Това в действителност беше просто едно унифицирано сепаре от кафене, което Док бе спасил след реновация в Хоторн. Той покани Тарик с жест да седне и се настани срещу него. Получи се някак задушевно. По масата, която ги делеше, имаше телефонни указатели, моливи, индексни карти, разпръснати или в кутии, пътни карти, пепел от цигари, транзистор, щипки за масури, чаши за кафе и една „Оливети Летера 22“, в която Док, мърморейки „Това тука е за описването на случая“, сложи лист хартия, чийто вид говореше, че е бил многократно използван за някакво странно компулсивно оригами.
Тарик го гледаше скептично.
— Секретарката почива ли днес?
— Нещо такова. Но ще си водя бележки тука, а после всичко ще бъде напечатано.
— Окей, значи, става въпрос за пича, с който бях в пандиза. Бял е. Арийски брат всъщност. Имахме нещо като общ бизнес, сега и двамата сме на свобода, а той ми е длъжник. В смисъл дължи ми много пари. Не мога да давам подробности, защото съм се заклел да не казвам.
— А поне името му?
— Глен Чарлок.
Понякога от начина, по който човек произнася едно име, можеш да усетиш определени вибрации. Тарик говореше като мъж, чието сърце е било разбито.
— Знаеш ли къде живее сега?
— Само за кого работи. Бодигард е на строител на име Улфман.
На Док леко му се зави свят и за това, без съмнение, вина имаха наркотиците. Съвзе се, мобилизиран — но не чак толкова, надяваше се той, че Тарик да забележи — от параноята. Престори се, че чете внимателно случая, който описваше.