Иля Варшавски
Връщане в Пенфилд
Съвременна приказка
— Благодаря, аз ще пийна още коняк — каза Лин Крег.
Прислужницата, която сервираше чая, многозначително погледна Меф.
Той сви рамене.
— Защо пиете толкова много, Лин? Във вашето положение…
— В моето положение една чашка повече или по-малко нищо няма да промени. Вчера ме прегледа Уитроу.
— Вече можем и сами да се оправим, Мери — каза Меф. — Оставете ни коняка и кейка.
Той изчака да излезе прислужницата от стаята.
— И какво ви каза Уитроу?
— Каквото казва лекар в подобни случаи на пациента. Вие ще пийнете ли? — Крег протегна ръка към бутилката.
— На мен налейте съвсем малко — каза Меф.
Няколко минути той въртеше мълчаливо чашата в пръстите си.
— Лин, знаете, че е извънредно трудно да се подберат подходящите за случая утешителни думи. Пък и не винаги са нужни, особено на човек като вас. И все пак разберете ме правилно… Нали и в подобни случаи винаги остава някаква надежда…
— Не е нужно, Езра — прекъсна го Крег. — Не разбирам какъв е този стремеж у приятелите да прибавят към физическите ти страдания и мъчението на надеждата.
— Добре, да не говорим повече за това.
— Вие знаете, Езра — рече Крег, — че животът ми не е бил лек, но ако бих могъл да върна един-единствен момент от миналото…
— Оная история ли имате пред вид?
Крег кимна.
— Никога не сте ми разказвали за нея, Лин. Знам само, че…
— Стараех се да я забравя. За съжаление, не можем да се разпореждаме със спомените.
— Май се беше случило в планината, нали?
— Да, в Пенфилд. Точно преди четиридесет години. Утре се навършват четиридесет години от сватбата ни и от моето овдовяване. — Той отпи голяма глътка. — Всъщност аз бях женен само пет минути.
— И мислите, че ако имате възможност да върнете тия пет минути?…
— Да си призная, постоянно мисля за това. Измъчва ме мисълта, че тогава аз… с една дума, не се държах, както трябва. Имаше възможност, но аз…
— Винаги така ни се струва — каза Меф.
— Може би. Но този случай е по-особен. В момента, когато Ингрид загуби равновесие, ми беше съвсем ясно, че тя ще полети в пропастта. Аз съм достатъчно добър в завоите при спукането и можех…
— Глупости! — възрази Меф. — Цялата тази картина сте измислили после. Такава е човешката психика. Ние неизбежно…
— Не, Езра. Просто тогава за миг ме обзе някакво вцепенение. Странно фаталистично предчувствие, че бедата е неизбежна, и сега съм готов да продам душата си на дявола за този един миг. Така ясно си представям какво е трябвало тогава да направя!
Меф отиде до камината и застана с гръб към огъня.
— Много съжалявам, Лин — каза той след дълга пауза. — По всички канони би трябвало сега да ви отведа в лабораторията, да ви настаня в машината на времето и да ви отправя в миналото. За съжаление, така става само във фантастичните разкази. Бързеят на времето е необратим, но дори и самият дявол да ви прехвърлеше в миналото, всички събития във вашата нова система на отчитане биха били строго детерминирани от несъществуващото още бъдеще. Примката на времето, както и да си я представяме, е все пак примка. Надявам се, че ме разбрахте?
— Разбрах — усмихна се тъжно Крег. — Наскоро прочетох един разказ. Човек попада в далечното минало и смачква там пеперуда и от това всичко се е изменило в бъдещето: политическият строй, правописът и още много неща. Това ли имахте пред вид?
— Приблизително, макар че фантастите винаги са склонни да преувеличават. Причинно-следствените връзки могат да бъдат различно локализирани в пространството и във времето. Трудно е да си представим какви биха били последствията, ако Наполеон бе умрял като бебе, но, вярвайте ми, Лин, ако вашата далечна прародителка си беше избрала друг съпруг, светът, в който живеем, едва ли би се изменил.
— Благодаря ви! — каза Крег. — И това ли е всичко, което може да ми каже философът и най-добрият физик на Дономага Езра Меф?
Меф разтвори ръце:
— Преувеличавате възможностите на науката, Лин, особено що се отнася до времето. Колкото повече навлизаме в природата му, толкова по-объркани и противоречиви представи добиваме за него. Дори теорията на относителността…
— Ясно — каза Крег, — виждам, че наистина е по-добре да имам работа със Сатаната, отколкото с вашего брата. Няма повече да ви досаждам.
— Ще ви поизпратя — каза Меф.
— Не е нужно, на две крачки съм. За двадесет години така изучих пътя, че мога да го извървя със затворени очи. Лека нощ!
— Лека нощ — отвърна Меф.
Крег дълго не можа да улучи дупката на ключалката. Доста залиташе. Телефонът вътре звънеше непрестанно.