Кир Буличов
Връзки от личен характер
Седяхме на двора, играехме на домино. Беше хубав летен ден, след дъжд. Изтръскали водата си, облаците плуваха над главите ни, пухкави и усмирени, локвите бързо съхнеха, от тях се вдигаше невидима пара, наближаваше време за вечеря, играта ни беше поомръзнала и ние се разприказвахме за най-различни неща.
— Кой знае защо днес се чувствувам уморен — каза Васил Василиевич, свиквайки със смесените благоухания, достигащи долу до играещите, от дванадесетте кухни на сградата.
— Голяма жега беше — потвърди Валентин Кац, разбърка плочките на доминото и запита другарите си: — Ще изкараме ли още една игра?
В този момент в двора влезе Корнелий Удалов. Изпотен, светлите му редки коси се бяха навили на пръстенчета, панталоните — окаляни, сакото — метнато на рамо, в ръцете му — кутия от боя, цялата оцапана с бяло, а в нея се клатушка бояджийска четка.
— Я вижте Корнелий — каза Погосян, — Корнелий станал бояджия, така ли?
— Тиквеници такива — изтърси Удалов, хвърли поглед към прозорците на квартирата си да види дали жена му Ксения не го наблюдава, остави кутията насред двора и седна на скамейката.
— Случи ми се невероятна история — каза той.
— На теб все ти се случва нещо — рече Валентин. — Е какво, ще изкараме ли още една игра?
— Че каква ще е тая история? — запита Погосян.
Удалов, който нямаше търпение да сподели случилото се, веднага отговори:
— Нали знаете пътя за Грязнуха? Към санаториума?
— Добре де.
— Ами тъкмо там стана всичко. Днес просто нямаше път.
— Че къде може да се е дянал проклетият?
— Просто не знам какво да отговоря — каза Удалов. — Рано е за човечеството да знае някои неща.
— Я не го увъртай, Корнелий — засегна се Васил Василиевич. — Ти винаги попадаш в разни истории. И им придаваш космическо значение.
— Точно така, космическо. Нищо друго, само космическо.
— Ясно — обади се Грубин от отворения прозорец на стаята си, чул много добре целия този разговор, — занимавал се е със скучна, но творческа работа, изписал е на оризово зърно „Песен за пророка Олег“. Ясно, на връщане от Луната американците изпуснали камъка, който са карали, и той паднал точно на пътя на Корнелий.
— Безобразник си ти, Грубин — тъжно рече Корнелий Удалов.
И за всички беше очевидно, че на него много му се иска да им разкаже за случилото се, но все още не се решава. По челото и бузите на пълното му лице бяха избили капчици пот.
— Безобразник си ти, Грубин, но най-чудното е, че почти отгатна, макар и да не можеш да си представиш цялата сериозност на такова едно събитие. Но аз съм дал дума, дето се вика, подписал съм се, че няма да го раздрънкам.
— Ами тогава не го раздрънквай — изтърси Грубин.
— Ами да, няма да го раздрънкам — отвърна Удалов.
— Притрябвали са ни твоите истории — рязко каза Грубин, макар че всички знаеха, че той е най-добрият приятел на Удалов.
— Хайде, кажи де какво е станало с пътя — настоя Валя Кац. — Че ей сега жената ще ме повика да вечеряме.
— Няма да повярвате — каза Удалов.
— Да, няма да повярваме — потвърди от прозореца Грубин.
Но Удалов не чу думите на Грубин, беше се решил вече да разкаже, очите му помътняха и придобиха отсъствуващ израз, присъщ на едновремешните народни певци, когато са изваждали гуслите си от торбите, обръщали очи към самия княз и започвали надълго и нашироко увлекателния си разказ, правдоподобен за слушателите им и напълно невероятен за потомците.
— Реших днес да ида пеш до Грязнуха — каза Удалов. — С автобус до маслозавода, а после пеш. Нали след един месец ще трябва да ремонтираме покрива на санаториума, та отидох, значи, да го огледам.
— Че къде е служебната ти кола, Корнелий? — запита Грубин.
— Колата замина за Потма да докара генератора. Колата ни е една за всичко. Пък аз бях тръгнал за санаториума. А и кажете ми защо да бързам? Защо да бързам, когато пътят минава през гората, на места точно над самия бряг, птици пеят, наоколо никакво движение и дори почиващи не се срещат.
— Ами вярно ли е, че закрили санаториума? — запита Васил Василиевич.
— Временно — отговори Удалов. — Калният извор временно пресъхнал. Сигурно ще трябва да докарваме нарзан. Зависи какво ще решим. И, значи, срещнах ги.
— Почиващи ли?
— Какви ти почиващи? Хората в москвича. Цяло семейство. Трябва да са били туристи. Отгоре на багажника какво ли само не бяха завързали: и палатка, и дюшек, и детска количка. Нали затуй не се качих в колата — пет души бяха вътре.
— Че защо трябваше да се качваш?
— Как така „защо“? За да ме закарат до санаториума.
— Но нали те са карали в обратна посока.