— Те са знаели с кого да се срещнат на Земята — отговори важно Корнелий. — „Представяте ли си моето положение“ — казва ми пришълецът и аз, разбира се, му изразявам своето съчувствие. В този момент при нас се приближва още един, с раиран работен комбинезон, черничък, с кривогледи очички. И бръщолеви нещо по тяхному. А през това време аз се оглеждам наоколо, преценявам, че с ремонта на пътя и на чинията вероятно ще се занимават до тъмно. Нищо, че имат толкова техника. „Не знам — отново заговори на руски главният пришълец. — Но се надявам, че съдбата ни е изпратила разумен и добър туземец.“
— Ама така ли ти каза — туземец? — запита Пого-сян.
— Точно така каза.
— На мен да го кажеше, щях да му дам да разбере — рече Погосян. — Щях да го сложа на мястото му. Та ти нали не си бил гол?
— Не бях гол, със сако бях — отговори Удалов. — Но не обърнах внимание на това. Те разговаряха с мен като с равен по ум. Защо трябва да се изострят междупланетните отношения?
— Правилно — каза Васил Василиевич, — иначе щяха да те накажат и нямаше да те видим вече.
— Оле! — обади се жената на Кац. — Каква опасност го е грозяла.
— Няма нищо — успокои я Удалов. — Аз веднага им отговорих: „Ако имате някаква молба или заръка — хората на Земята и на Велики Гусляр са готови в мое лице да ви се притекат на помощ.“
— Браво! — каза Васил Василиевич. — Отговорил си, както се полага.
— И тогава той ми казва, че имат една молба. Те щели да поправят пътя така, че да не си личи, и щели да изведат чинията си на околоземна орбита. Но, видиш ли, нямали белило.
— Какво?
— Белило, бяла блажна боя. Нали бяха разсипали крайпътните стълбчета, направили ги бяха на чакъл. А стълбовете трябва да са боядисани в бяло, за да се избягнат транспортни катастрофи. И ме моли, значи, донеси ни, скъпи братко по разум, кутия бяла боя. Щедро, вика, ще ти се отблагодарим. Пък аз му отговарям, че не ми трябват никакви награди, готов съм да помогна винаги. А той ми отвръща, че Галактиката никога нямало да забрави моята скромна услуга. И аз, значи, бързо се върнах обратно в града…
Слушателите помълчаха около една минута, мъчейки се да разберат дали Удалов е завършил своя разказ, или ще има продължение. Слънцето клонеше към реката, сенките се удължиха, откъм гората задуха прохладен ветрец. От Кацеви замириса на загоряло, но жената на Валентин не забелязваше.
— И това ли е всичко? — запита най-после Грубин.
— Кажи-речи — отвърна Удалов. Тържествуването му беше към своя край, както и разказът му.
— Цял час търсих тази кутия боя. И четка също. Магазинът затворен, пазачът на склада отишъл на обед и прочее, и прочее. Най-после въпреки всичко изтичах при тях, нали бях обещал. Притичах аз, но никакъв пътен знак няма. Нищо няма. Нито чинията, нито машините, нито роботите. Наоколо пусто и празно.
— Ами пътят?
— Пътят поправен така, че не личи.
— И ти се върна в къщи ли?
— Не — отговори Удалов. — Най-напред изпълних обещанието си. Боядисах стълбчетата.
— Ама те не бяха ли боядисани?
— Не бяха. Четири стълбчета. Нови-новенички, но небоядисани. А до едно от тях беше оставена бележка. Да ви я покажа ли?
— Разбира се.
— Ето, вижте я.
Удалов извади от джоба си сгъната на четири бележка. Разгъна я, оправи я на масата. И прочете на глас. Другите се наведоха над масата и зачетоха, повтаряха след него дума по дума. Ето какво беше написано в бележката. С печатни букви, с черно мастило:
„Благодарим предварително за помощта. Остава вие да довършите стълбчетата. Не ще забравим помощта ви. Молим да не разказвате за случилото се.“
— И никакъв подпис — каза Погосян.
— Съвсем правилно е, че няма подпис — каза Васил Василиевич. — Само че ти, Удалов, не оправда доверието и при пръв случай ще си получиш сериозно предупреждение с последствията.
— Че за какво? — скочи Удалов.
— Молят те да не го разпространяваш, а ти го разправи. Знаеш ли какво ти се полага за това?
— Нищо подобно! — отвърна обиден Удалов, — И тях си ги бива. Щях да си мълча, ама те взеха, че отлетяха — и никакви следи. Може пък да съм искал да им задам някои въпроси? Може да съм искал да се посъветвам с тях за бъдещето? Можеха за благодарност да оставят не бележка, а поне един от техните булдозери за нашата строителна организация? Какво, не е ли така?
Всички потвърдиха, че е така.
— Не сварих да ги попитам дори за адреса им, от коя планета са долетели, не можах дори да науча как биха постъпили, ако агресорите започнат на Земята ядрена война?
И всички потвърдиха, че истинските космонавти не постъпват така.
След това пак помълчаха известно време, асимилирайки важното събитие. И Погосян запита: