Выбрать главу

 

всеки ден

дейвид левитан

 

Превод от английски Гергана Дечева

 

 

 

Всички права запазени. Нито книгата като цяло,

нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие Every Day

Copyright © 2012 by David Levithan

All rights reserved

Превод Гергана Дечева

Редактор Петя Дочева

Коректор Ина Тодорова

Дизайн и илюстрация на корицата Стоян Атанасов

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издание, 2015

ISBN 978-954-27-1544-3

 

 

 

 

 

На Пейдж

(Нека всеки твой ден бъде щастлив)

ден 5994

Будя се.

Трябва веднага да разбера кой съм. Не става дума само за тялото. Когато отворя очи, трябва да разбера дали кожата на ръцете ми е тъмна, или светла, дали косата ми е дълга, или къса, дали съм дебел, или слаб, дали съм момиче, или момче.

Дали имам белези, или не.

Най-лесно се приспособяваш към тялото… ако си свикнал всяка сутрин да се будиш в чуждо тяло. Ала значението на тялото, животът в него – това е трудно да се долови веднага.

Всеки ден съм различен човек. Да, аз съм себе си, знам, че аз съм аз, но в същото време съм и някой друг.

Винаги е било така.

Информацията е тук. Отварям очи, разбирам, че е нов ден, ново утро, ново място. Историята на човека се задейства в мозъка ми като механизъм. Като дар за добре дошъл от онзи част от съзнанието ми, която не е моя, а е на другия човек.

Днес съм Джъстин. Не ми е ясно как разбирам името си, но съм сигурен, че се казвам Джъстин. В същото време знам, че не съм точно Джъстин. Просто вземам живота му назаем. За един ден.

Оглеждам се из стаята. Това е неговата стая. Това е къщата, в която живее, домът му. Алармата ще звънне след седем минути.

Никога не се събуждам втори път в едно и също тяло, но добре познавам момчетата като Джъстин – живял съм много пъти техния живот. Дрехи из цялата стая. Видеоигрите са много повече от книгите. От вкуса в устата си разбирам, че съм пушач, но не съм чак толкова пристрастен, че да ми се пуши още с отварянето на очите.

– Добро утро, Джъстин – казвам, проверявам гласа му. Плътен, дълбок.

Гласът в съзнанието ми е съвсем различен.

Джъстин не се грижи за себе си. Косата му е мръсна и главата ме сърби. Не иска да отвори очи. Не е спал достатъчно.

Усещам, че този ден няма да ми хареса. Трудно е да си в тялото на човек, когото не харесваш, защото – въпреки всичко – трябва да уважаваш това тяло. Наранявал съм хора в миналото и сега вече знам, че всеки път, когато се подхлъзна, съвестта не ми дава мира с години. Затова се опитвам да внимавам.

Известно ми е, че всеки човек, в чието тяло се будя, е на моите години. Няма скокове във възраст­та – от шестнадесет на шестдесет. Всички са на по шестнадесет. Не знам как става. Не знам и защо. Преди много, много време се отказах да се опитвам да разбера.

Никога няма да разбера съществуването си. Така, както повечето хора не разбират своето.

Задаваш си въпроси, опитваш се да проумееш, но идва време, когато трябва да приемеш простичката истина, че ти си ти, че съществуваш. Няма начин да разбереш как и защо си това, което си. Може би имаш теории, догадки, но никога няма да намериш доказателство, което да те успокои.

Имам достъп до факти, но не и до чувства. Знам, че това е стаята на Джъстин, но нямам представа дали си я харесва, или не. Дали иска да убие родителите си, които вероятно все още са в спалнята, точно до неговата стая? Или ще бъде напълно изгубен, ако майка му не дойде да го попита как се чувства тази сутрин? Невъзможно е да разбера такива подробности. Сякаш емоционалната част от мен напълно измества чувствата на другия човек и не мога да стигна до душата му. Винаги е така. Макар и да съм благодарен, че успявам да мисля като себе си, щеше да ми е много полезно да надникна за малко в душевността на тялото, което съм взел под наем.

Всички ние носим в душевността си всякакви загадки и мистерии. Особено ако ги погледнеш отвътре.

Алармата звъни. Вземам тениска и джинси, но по някакъв начин разбирам, че това е тениската, която съм носил вчера. Измъквам друга.

Тръгвам с дрехите към банята, вземам душ и се обличам.

Родителите му са вече в кухнята. Те, разбира се, нямат никаква представа, че нещата тази сутрин са различни.

Шестнадесет годни са много време – имам опит. Обикновено не правя грешки. Вече не.