Трудно ми е да постъпвам така. Свикнал съм да се приемам такъв, какъвто съм, и да приемам живота си такъв, какъвто е, да приемам нещата в него, каквито са. Никога не искам да оставам. Готов съм да тръгна.
Ала не и тази вечер. Тази вечер мисля, че утре той ще е тук, а аз не.
Искам да остана.
Моля се да има начин да остана.
Затварям очи и копнея да остана.
ден 5995
Събуждам се с мисълта за вчера. Радост от спомена. Болка, защото денят е отминал.
Не съм там. Не съм в леглото на Джъстин. Не съм в тялото на Джъстин.
Днес съм Лесли Уонг.
Пропуснал съм алармата и майка ù е пощуряла.
– Ставай! – крещи и разтърсва новото ми тяло. – Имаш двадесет минути и после Оуен тръгва.
– Добре, мамо – простенвам.
Мамо! Ако майка ù беше тук, не мога да си представя какво щеше да каже.
Веднага влизам в паметта на Лесли. Баба ù. Майка ù вече е тръгнала за работа.
Пъхам се под душа и няколко пъти си напомням, че трябва да бързам. Изгубвам се в мисли за Рианън. Сигурен съм, че я сънувах. Чудя се дали съм започнал да сънувам още докато съм бил в тялото на Джъстин. И ако е така, дали той е продължил съня ми? Дали ще се събуди със сладката мисъл за нея.
Или сънят е бил само мой? Или просто се надявам, мечтая?
– Лесли, хайде!
Излизам изпод душа, изсушавам се и се обличам много бързо. Вече знам, че Лесли не е известно момиче. Виждам няколко снимки с приятели, но са някак безлични, сякаш са правени без желание. Изборът ù на дрехи не пасва на годините ù. Облича се като тринадесетгодишно момиче.
Тръгвам към кухнята. Баба ù ме гледа сърдито.
– Не забравяй кларинета си – казва с предупредителен тон.
– Няма – мърморя.
На масата седи момче. Гледа ме лошо. Братът на Лесли, предполагам. Секунди след това предположението ми се потвърждава. Оуен. По-голям е от мен. И всеки ден ме кара на училище.
С времето разбрах, че повечето сутрини в повечето къщи са напълно еднакви. Изтърколваш се от леглото, препъваш се към душа. На закуска говориш нещо нечленоразделно или ако родителите ти още спят, се изнизваш на пръсти от къщата. Единственият начин да ти е интересно е, ако започнеш да търсиш малките разлики в утрините на различните хора.
Тази сутрин разликата е в това, че Оуен запалва джойнт в мига, в който влизаме в колата. Предполагам, че това е ритуалът му преди училище, така че се опитвам да не изглеждам изненадана.
– Да не си казала и дума – предупреждава ме той; допускам, че не е за пръв път. Гледам през прозореца. След две минути заявява: – Виж, не ми е нужно мнението ти.
Изпушил е цигарата, но тонът му не омеква.
Предпочитам да нямам братя и сестри. Предвид бъдещето, братята и сестрите могат да си помагат в живота – имаш някого, с когото да си споделяш семейни тайни, някого на твоите години, който може да потвърди дали спомените ти са точни, или не, който те вижда едновременно на осем, на осемнадесет, на четиридесет и осем и няма нищо против. Но в краткосрочен план братята и сестрите, особено на тази възраст, в най-добрия случай са грижа, а в най-лошия – истински кошмар.
Най-много тормоз и унижения в моя, признавам, доста странен живот, са ми били причинявани от братята и сестрите ми, особено когато са били по-големи от мен. Никой друг не може да те нарани така силно. В началото бях наивен и мислех, че братята и сестрите са естествена постоянна компания. Понякога, в зависимост от обстоятелствата, е било така – примерно на семейна екскурзия или в неделя, когато навън е студено и единственото ти развлечение е да си с брат си или сестра си.
Но във всеки друг ден, обикновен ден като днешния, правилото не е взаимопомощ и разбиране, а състезание и съперничество. Понякога съм се чудил дали братята и сестрите ми в съответния ден са усещали нещо нередно и нарочно са се възползвали от случая да ме тормозят още повече заради тялото, в което се намирам.
Веднъж, когато бях на осем, имах по-голяма сестра. Тя ми каза, че ще избягаме заедно. И после заряза онази част от изречението „заедно“ и когато стигнахме до гарата, ме остави сам да чакам с часове, прекалено изплашен, за да поискам помощ от когото и да е, защото се страхувах, че тя ще разбере и ще ме обвини, че съм се отказал от играта.
Когато бях по-малък, често имах братя. И по-големи, и по-малки. Биели са ме, ритали са ме, хапели са ме, наричали са ме с толкова много грозни имена, че дори не мога да ги систематизирам в речник.
Винаги съм се молил, ако не съм единствено дете, поне братята и сестрите ми да са тихи и спокойни деца.
В началото Оуен ми се стори точно такъв, но в колата разбирам, че съм сбъркал. За моя изненада в училище се оказва, че първото ми впечатление е било правилно. Пред другите деца той потъва в сянка, става невидим, свежда глава и върви напред, а аз – зад него. По някое време напълно ме изоставя.