Имам чувството, че пилея времето си. Всъщност това е преобладаващото чувство в странното ми ежедневие. Животът ми не допринася с нищо за никого, няма никакъв смисъл.
Освен следобеда с нея.
Но вчера светът беше съвсем различен. Ще ми се да се върна там.
В началото на шестия час викат брат ми в кабинета на директора. В началото си мисля, че не съм чула добре, но всички в класа се обръщат и ме гледат, а Кери ми мята съчувствен поглед. Значи правилно съм чула.
Не ме е срам. Мисля, че ако беше нещо много лошо, щяха да извикат и двама ни. Никой в семейството ми не е починал. Къщата не е изгоряла. Това засяга само Оуен, не и мен.
Кери ми пише бележка: Какво се е случило?
Свивам рамене. Аз откъде да знам? Просто се надявам да има с кого да се прибера у дома.
Шестият час свършва и събирам нещата си за час по английска литература. Книгата е „Беоулф“. Напълно съм подготвен, защото съм я учил и преди. На около пет метра от вратата на стаята някой ме хваща за рамото и се обръщам. Оуен е. И целият е в кръв.
– Тихо, ела с мен – казва.
– Какво се е случило? – питам.
– Само тихо.
Той се оглежда, сякаш някой го гони. Решавам да тръгна с него. Все пак това е по-вълнуващо от книгата. Стигаме до склада, където държат провизиите. Той ме подканва да вляза.
– Шегуваш се, нали?
– Лесли!
Няма нужда да споря. Влизам след него и включвам осветлението. Той мълчи.
– Кажи ми какво става.
– Мисля, че загазих.
– Знам. Чух, когато те повикаха по радиоуредбата. Защо не си при директора?
– Бях там. Искам да кажа, още преди да ме повикат официално. И после… си тръгнах.
– Избягал си от кабинета на директора?
– Е, да. От чакалнята всъщност. Отишли са да ровят в шкафчето ми. Сигурен съм.
Кожата под окото му е сцепена и тече кръв.
– Кой те удари?
– Няма значение. Просто млъкни и ме слушай.
– Слушам, но не казваш нищо.
Мисля, че Лесли не отговаря така дръзко на брат си. Но и за това не ми пука. Така или иначе, той не ми обръща особено внимание.
– Ще минат през къщи. Трябва ми помощта ти – подава ми ключа си. – Отиди у нас след училище и виж какво е положението. Аз ще ти се обадя.
За щастие, мога да карам. Той приема мълчанието ми за съгласие.
– Благодаря – казва.
– Ще се върнеш ли в кабинета на директора? – питам аз.
Той тръгва, без да ми отговори.
До края на учебния ден Кери е узнала новината и няма търпение да я разгласи. Дали това е истината, за нея няма значение. И няма търпение да я каже и на мен.
– Брат ти и Джош Улф са се били през обедната почивка. Казват, че са се били заради наркотици и че брат ти е дилър. Искам да кажа, знам, че пуши трева и взема и други неща, но нямах никаква престава, че ги продава. Закарали са ги в чакалнята на директора, но Оуен е решил да избяга. Можеш ли да повярваш? Причаквали са го да се върне, но досега така и не се е появил.
– От кого го чу? – питам я, а тя трепери от вълнение.
– От Кори! Не е бил там, когато са се сбили, но някои от момчетата, с които движи, са видели всичко.
Сега разбирам, че новините, които Кори е споделил с нея, са най-голямото събитие в училището. Не е чак толкова себична, че да чака да я поздравя за прекрасните новини, не и сега, когато брат ми има проблеми, но е пределно ясно какви са приоритетите ù.
– Трябва да се върна вкъщи.
– Искаш ли да дойда с теб? Не искам да се прибираш сама.
В първата секунда предложението ме изкушава, но после си представям как ще разкаже на Кори всичко, което се е случило у дома, защото знам, че ще влезе, и макар че може да греша в преценката си, не я искам там.
– Няма проблем – отвръщам. – Поне така ще изглеждам като добрата дъщеря.
Кери се смее, но повече за подкрепа.
– Поздрави Кори – казвам и затварям шкафчето си.
Тя пак се смее. Този път от щастие.
– Къде е той?
Едва прекрачвам вратата и разпитът започва. Майката, бащата и бабата на Лесли са се събрали и без да се налага да влизам в паметта на Лесли, знам, че това не се случва често.
– Нямам никаква представа – смотолевям. Радвам се, че Оуен не ми каза, за да не се налага да лъжа.
– Как така нямаш представа? – пита баща ми – главният инквизитор в семейството.
– Ами просто нямам представа. Даде ми ключовете от колата, но не ми каза какво става.
– И ти го остави да тръгне?
– Не съм видяла да го гони полиция.
Но веднага след това се питам дали пък наистина не го е гонела полиция. Баба ми ръмжи като недоволно прасе.
– Винаги си на негова страна – намесва се баща ми. – Но този път няма да стане. Ще ми кажеш всичко, което знаеш.
Не може да си представи колко ми помага. Сега вече ми е ясно, че Лесли винаги е на страната на брат си. Значи все пак инстинктът ми е бил точен.