– Казвам ти, че няма нищо. Изпуших тревата тази сутрин, затова исках да взема още от Джош.
– От бившия си най-добър приятел.
– За какво говориш? Не сме приятели, откакто бях на осем.
Имам усещането, че това е бил последният път, когато Оуен е имал най-добър приятел.
– Да тръгваме. Не е краят на света.
– Лесно ти е да го кажеш.
Не очаквам, че баща ми ще посегне на Оуен, но в мига, в който влизаме, той го поваля.
Май само аз съм съкрушена.
– Какво си направил? – крещи баща ми. – Каква огромна глупост си направил?
Майка ми и аз заставаме между тях. Баба ми само гледа отстрани. Изглежда доволна.
– Не съм направил нищо – протестира Оуен.
– И затова ли избяга? Затова ли те изключват? Защото не си направил нищо?
– Няма да го изключат, не и преди да чуят неговата версия – обаждам се аз, защото знам, че такъв е правилникът.
– Не се намесвай – предупреждава баща ми.
– Нека да седнем и да поговорим – предлага майка ми.
Тялото на баща ми излъчва гняв. Като силна топлина. Усещам как се отдръпвам назад. Знам, че Лесли прави същото. Винаги когато е със семейството си, прави точно това – отдръпва се.
Изпитвам силна носталгия към онзи първи миг на пробуждането тази сутрин, когато все още не знаех колко неприятности ще донесе денят.
Сядаме в хола. Аз и Оуен – на дивана, майка ми – на стола, а баща ми кръжи край нас. Баба ни стои до вратата, сякаш е на пост.
– Търгуваш с наркотици – крещи баща ми.
– Не правя нищо подобно. Първо на първо, ако търгувах с дрога, щях да имам много пари. И да имам трева, която досега щяхте да сте намерили.
Мисля, че Оуен трябва да млъкне.
– Джош Улф е този, който продава наркотиците, не Оуен – казвам.
– И какво е правел брат ти? Купувал е от него?
Може би аз трябва да млъкна.
– Не се бихме заради наркотици – казва Оуен. – Просто ги намериха у него след побоя.
– Тогава за какво сте се били? – пита майка ми, сякаш за пръв път чува за бой между момчета и не може да повярва на ушите си.
– За момиче. Сбихме се за момиче.
Питам се дали сега му е хрумнало, или го е измислил предварително. Но какъвто и да е случаят, това е вероятно единственото нещо, което веднага би… направило родителите ни щастливи. Е, чак щастливи не, но поне не толкова ядосани. Не искат синът им да продава наркотици, нито да ги купува, не искат да тормози никого в училище, не искат другите да го тормозят, но да се сбие заради момиче е напълно приемливо! Особено като се има предвид, че… и това е само мое предположение, Оуен не е споменавал име на момиче в тази къща.
Оуен осъзнава, че започва да овладява положението и продължава:
– Ако разбере… О, боже, не бива да разбира. Знам, че някои момичета се ласкаят, когато момчетата се бият заради тях, но тя със сигурност би се отвратила.
Мама кима одобрително с глава.
– Как се казва?
– Трябва ли да ти кажа?
– Да.
– Наташа Ли.
Охо, сега я направи и китайка. Изумително.
– Познаваш ли това момиче? – пита баща ми.
– Да – отвръщам. – Прелестна е. – Обръщам се към Оуен и му мятам кръвнишки поглед. – Но нашият Ромео не ми беше казвал, че я харесва. Едва сега започва да ми се изяснява. Напоследък се държи доста странно.
– Да, така е – съгласява се майка ми.
Кръвясали очи, яде прекалено много „Читос“, гледа в една точка, яде още „Читос“. Трябва да е влюбен. Какво друго може да му има?
Започналата като война вечер се превръща в семеен съвет, на който се одобрява стратегия: да се каже на директора и да му се обясни защо Оуен е избягал.
Надявам се Наташа Ли да съществува и наистина да учи в нашето училище, независимо дали Оуен я харесва, или не. Не мога да открия никакъв спомен за нея в паметта на Лесли. Името ù ми звучи като камбанен звън от затворена във вакуум камбана.
Сега, когато баща ми почти вижда начин да запази доброто си име пред хората, изведнъж се успокоява, дори е весел. Голямото наказание на Оуен е да се качи и да изчисти стаята си преди вечеря.
А аз не мога да си представя, че някой би ми простил така лесно, ако бях пребила друго момиче заради момче.
Тръгвам след Оуен към стаята му. Затварям вратата зад гърба си и му казвам:
– Това беше брилянтно.
Той ме поглежда с неприкрито раздразнение и отвръща:
– Не знам за какво говориш. Излез от стаята ми.
Ето защо предпочитам да съм единствено дете.
Имам чувството, че Лесли би отстъпила. И аз трябва да отстъпя. Това е закон, който сам съм си наложил – не нарушавам живота на тялото, в което съм. Старая се реакциите ми да са максимално близки до обичайните реакции на хората.