Но съм бесен. И леко се отклонявам от закона. Мисля си, че Рианън би пожелала да го направя, макар че не знае кои са Оуен и Лесли. Не знае и кой съм аз.
– Виж какво, надрусан лъжлив кучи сине, ще се държиш с мен добре, разбра ли? Не само защото ти покривам голия задник, а и защото съм единственият човек на света, който се държи с теб нормално и с разбиране. Ясно ли е?
Стъписан и може би леко засрамен от грубостта си, Оуен се извинява.
– Добре – казвам и бутам няколко неща от рафта на библиотеката. – Сега приятно чистене.
По време на вечеря никой не обелва и дума.
Май не е необичайно.
Чакам всички да заспят и сядам пред компютъра. Вадя имейла и паролата на Джъстин от моя имейл и влизам в неговия профил. Има поща от Рианън. Пратила е имейла в 22:11.
Дж,
Не разбирам. Аз ли направих нещо лошо? Вчера всичко беше толкова хубаво, а днес пак си ми сърдит. Ако вината е у мен, моля те, кажи ми. Ще поправя нещата. Искам да сме заедно и всички наши дни да имат щастлив край. Не като тази вечер.
С цялото си сърце
Р.
Свивам се в стола. Искам да ù отговоря, да ù кажа, че всичко ще се нареди. Но не мога.
Ти не си Джъстин.
Ти не си там.
И после си мисля: Какво направих?
Чувам как Оуен ходи из стаята си. Крие доказателства? Или страхът го държи буден?
Чудя се дали ще успее да отърве изключването.
Искам да се върна при нея.
Искам да се върна във Вчера.
ден 5996
Вместо вчера, получавам само днес.
Докато заспивам, ми проблясва идея, но в мига, в който се събуждам, няма и следа от нея.
Днес съм момче. Скайлър Смит. Футболист, но не съм звезда. Чиста стая, но не стерилна – не е маниак в чистенето. Видеоигри. Готов е да става. Родителите спят.
Живее в град на четири часа път с кола от Рианън.
Прекалено далече.
Денят е лишен от събития. Както повечето дни. Единственото напрежение идва от бързината, с която се налага да влизам в паметта му.
Тренировката по футбол се оказва най-трудната част. Треньорът крещи като откачен име след име и аз трябва да се напрягам като ненормален, та да разбера кой е на проклетото игрище. Не е най-добрият ден на Скайлър, но не се излага много. Дори се справя доста добре, като се имат предвид обстоятелствата.
Умея да играя повечето спортове, но зная и границите си. Разбрах го по трудния начин, когато бях на единадесет. Събудих се в тялото на едно дете, което беше на ски училище. И аз си помислих: Хей, супер. Винаги ми се е струвало забавно. И реших да опитам. Какво ще му е трудното? Момчето точно се беше научило да кара по синята писта. Изобщо не знаех, че пистите имат цветове. А аз си въобразявах, че всички писти са еднакви.
Счупих крака на детето на три места.
Болката беше ужасна. Съвсем сериозно се питах дали все още ще я усещам на другата сутрин, когато се събудя в друго тяло. Но вместо физическа болка, изпитвах нещо много по-тежко – свирепа, жива, пулсираща вина, че заради мен едно непознато и съвсем невинно дете лежи в болницата с натрошен крак.
А ако беше умрял… тогава се питах дали бих умрял и аз. Няма как да разбера. Знам само, че в известен смисъл няма никакво значение. Дали ще умра, или ще се събудя на другата сутрин, сякаш нищо не се е случило, самият факт за причинената смърт би ме унищожил.
Затова внимавам. Футбол, бейзбол, хокей на трева, ръгби, плуване, баскетбол – няма проблем. Будил съм се обаче в тяло на хокеист. Хокей на лед. Неотдавна бях в тяло на гимнастик. Тези дни останах у дома.
Ако ме бива в нещо, това са видеоигрите. Всемирно присъствие. Като телевизията и интернета. Където и да съм, обикновено имам достъп и до двете, а видеоигрите ми помагат да освободя мозъка си от напрежението.
След тренировката приятелите на Скайлър идват да играят World of Warcraft. Говорим за училище и за момичета (с изключение на Крис и Дейвид, които говорят за момчета). Наясно съм, че това е най-лесният начин да убиеш времето, защото реално времето не се губи в компанията на приятели – приказвате си глупости, понякога говоря с тях съвсем откровено, хапвате си чипс или нещо друго и гледате как нещо на екрана се движи.
Вероятно щеше да ми хареса, ако можех да изляза от блатото на мислите си, които ме влекат към единственото място, където искам да бъда.
ден 5997
Не е за вярване колко добре се развива следващият ден.
Будя се рано. Шест сутринта.
И съм момиче.
Момиче с кола. И шофьорска книжка.
Градът е само на час път от Рианън.