Извинявам се на Ейми Тран за пропуснатото училище, когато половин час след ставането вече отпрашвам от къщата.
Това, което правя, е странна форма на отвличане. Предчувствам, че Ейми не би имала нищо против. Когато се обличах тази сутрин, възможностите бяха – черно, черно или… черно. Не в стил „готик“ – нямаше черни ръкавици с дантели. По-скоро в стил „рок“.
Компилацията от песни в колата ù потвърждава предчувствията ми. Джанис Джоплин, Брайън Ино. И звучи добре, в тон с настроението ми.
Не мога да разчитам на паметта ù, защото отиваме на място, където никога не е ходила. Затова, преди да тръгна, копирах от Гугъл карта с указания за пътя – написах името на училището на Рианън и картата излезе пред мен. Колко елементарно. После, разбира се, изтрих историята в компютъра.
Станал съм много добър в заличаване на историята на чуждите компютри.
Съзнавам, че не бива да го правя. Че само слагам сол в раната си, вместо да ù дам възможност да заздравее. Нямам никакво бъдеще с Рианън, няма как да се случи. Това, което правя, е удължаване на миналото с още един ден.
Нормалните хора не разсъждават какво си струва да се запомни. При тях всичко е подредено по важност, образите се повтарят, случките се повтарят и това им помага, дарява ги с надежда и очакване, което също помага да се хванат здраво за дългата история на живота си.
Но аз?
Всеки ден трябва да решавам кое си струва да се помни. Всеки спомен се пресява. Помня само неколцина души и за да мога да ги запаметя, се налага да ги възпроизвеждам в съзнанието си, понеже образите в ежедневието не се повтарят и знам, че никога повече няма да видя тези хора.
Аз избирам какво да помня. И избирам Рианън. Отново и отново избирам само нея. Пресъздавам образа ù в съзнанието си, защото ако я пусна и за секунда, ще изчезне като всички останали.
Започва песента, която слушахме в колата на Джъстин – Ако можех да направя сделка с Бог… Имам чувството, че Вселената ми казва нещо. Няма значение дали ми казва истината, или не. Това, което има значение е, че го чувствам и вярвам в гласа на Вселената.
Необятността се надига в гърдите ми.
Вселената ми кима в ритъма на песента.
Опитвам се да се държа за всеки спомен, натрупан през годините. Факти и цифри. Книги, които съм чел, информация, която трябва да знам. Правилата на футбола например. За какво става дума в „Ромео и Жулиета“. Телефонният номер, на който да се обадя в случай на спешност. Помня тези неща.
А хилядите спомени от хилядите дни, спомени, които всеки човек натрупва с времето? Мястото, където държиш ключовете си. Рожденият ден на майка ти. Името на първия ти домашен любимец. Името на сегашния ти любимец. Комбинацията на ключалката на шкафчето ти. Къде се намира шкафът с вилиците и лъжиците. Номерът на канала на MTV. Фамилното име на най-добрия ти приятел или приятелка… това са подробности, които не са ми нужни. И с течение на времето съзнанието ми се е настроило така, че цялата тази информация да изпада в бездната на забравата в мига на пробуждането на другия ден.
Ето защо е толкова необичайно, но не ù изненадващо, че помня точно къде е шкафчето на Рианън.
Вече съм измислил сценария. Ако някой ме попита нещо – идвам да видя училището, защото родителите ми ще се местят скоро в града.
Не си спомням дали имаше определени места за паркиране пред училището, затова за всеки случай паркирам далеч от сградата. После влизам направо. Като едно обикновено момиче. Зайците ще си помислят, че съм по-голяма от тях. А големите ще ме вземат за заек. Чантата на Ейми е с мен – черна с картинки от анимации. Нося и учебниците ù, които обаче няма да ми послужат тук. Изглеждам, сякаш имам точно определена цел и посока. И е точно така.
Ако Вселената иска това да се случи, Рианън ще е до шкафчето си.
Точно си го казвам и… ето я пред мен, до шкафчето си.
Понякога паметта ни играе номера. Понякога красотата е по-поразяваща, когато я гледаш отдалече. Но дори от разстоянието, от което я гледам, знам, че в този случай паметта не ме лъже.
На около шест метра съм от нея.
Дори в претъпкания коридор тя излъчва нещо, което идва право към мен.
Три метра.
Тя плува по течението на деня, а това не е лека задача.
Два метра.
Мога да стоя тук цял ден и тя никога да не разбере кой съм. Мога да стоя и само да я гледам.
Виждам, че тъгата се е върнала. И не е красива – красивата тъга е мит. Тъгата превръща чертите ни в глина, не в порцелан. Тъгата е набраздила лицето ù.
– Здрасти – казвам. Гласът ми е тънък.
В началото Рианън не разбира, че говоря на нея. Минава време, докато забележи присъствието ми.