– Здрасти – отвръща.
Забелязал съм, че повечето хора инстинктивно проявяват грубост към непознати. Приемат всяко желание за разговор като атака. Всеки въпрос – като нарушаване на личното пространство. Но не и Рианън. Не знае коя съм, кой съм, но това не е повод да се държи зле с мен, не мисли нищо лошо.
– Не се притеснявай. Не ме познаваш – казвам бързо. – Просто… това е първият ми ден тук. Дойдох да видя училището. Освен това чантата и полата ти много ми харесват. И затова реших да кажа здрасти. Защото, честно казано, се чувствам съвсем сама.
Отново ще кажа, че повечето хора биха се изплашили от такова изказване. Но не и Рианън. Тя подава ръка, представя се и ме пита защо никой не ме придружава да ми покаже училището.
– Не знам – казвам.
– Искаш ли те заведа в канцеларията? Сигурна съм, че ще ти помогнат.
Изпадам в паника.
– Не – заявявам прекалено разпалено. После се опитвам да прикрия изблика си. Трябва да остана максимално дълго с нея. – Просто… не съм на официално посещение. Всъщност родителите ми не знаят, че съм тук. Преди два дни ми казаха, че се местим в града, и исках сама да видя и да реша за себе си дали си струва да се притеснявам.
– Да, логично. Значи си избягала от училище, за да видиш къде ще учиш?
– Точно така.
– Кой клас си?
– Втора година в гимназията.
– Аз също. Чакай да помислим как можем да го направим. Искаш ли да дойдеш с мен днес?
– С най-голямо удоволствие.
Знам, че просто се опитва да се държи мило. И че е неразумно. И съвсем неразумно и без каквато и да е логика искам да ме разпознае. Да ме види зад това тяло. Да ме види отвътре, да разбере, че съм същият човек, който прекара с нея онзи следобед на плажа.
Тръгвам след нея. Докато вървим, тя ме запознава с някои от своите приятели. Радвам да се запозная с всеки от тях. Изпитвам облекчение, че в живота ù има и други хора освен Джъстин. Начинът, по който ме включва в разговорите, в живата си, начинът, по който прави напълно непознато момиче част от своя свят, ме кара да я обичам още по-силно.
Едно е да бъдеш мил и внимателен, да искаш да заслужиш любовта на човека, когото обичаш – в нейния случай Джъстин, и съвсем друго е да заслужаваш да бъдеш обикнат от съвсем непознат човек – в случая момичето, в което съм аз. Не, мисля, че не иска да бъде просто любезна и възпитана. Тя е нежна и добра. А това е черта на характера, а не признак на любезност.
Добротата е част от това, което си, а любезността е това, което искаш другите да виждат в теб.
Джъстин се появява между втория и третия час. Минаваме покрай него в коридора. Той почти не я поглежда, а на мен изобщо не ми обръща внимание. Не се спира при нея. Само ù кима. Наранена е, знам. Но не ми казва нищо.
До четвъртия час, математика, денят се е превърнал в изумително за самия мен мъчение. Инквизиция. Седя до нея, но не мога да направя нищо. Когато учителят ни превръща в насядали теореми, трябва да мълча. Написвам ù бележка като извинение да докосна рамото ù, да и предам няколко мои думи. Но думите ми са без последствие, защото са думи на гост в живота ù.
Искам да знам дали съм я променил. Дали онзи ден я е променил поне мъничко, поне само за самия ден.
Искам да ме види, въпреки че знам истината – не може да ме види.
Джъстин идва при нас за обед. Колкото и да е странно, че виждам отново Рианън и се убеждавам, че споменът ми за нея е съвсем точен, още по-странно е да седя срещу задника, чието тяло е било мое само преди два дни.
Всички имаме грешни представи за себе си. Огледалото почти винаги ни лъже. Той е много по-привлекателен, отколкото мислех, но и някак много по-грозен. Чертите му са красиви, но това, което прави с тях, не е красиво. Изкривени са, нагърчени от гримасата на човек, който се чувства светлинни години над другите. Очите му са пълни с гняв, стойката му е като на някого, който се отбранява и в същото време се тупа по гърдите като горила.
Рианън му обяснява коя съм и откъде съм. Той демонстрира пълно пренебрежение и незаинтересованост. Казва ù, че си е забравил парите вкъщи и тя му купува храна. Когато се връща с подноса на масата, той ù казва вяло „благодаря“, а аз съм почти разочарован, че си прави труда да ù благодари, защото съм сигурен, че мижавото „благодаря“ ще отекне в съзнанието ù и ще вибрира радостно цял ден. Знам, че ще го изтълкува така, както е по-поносимо за нея.
Искам да знам какво помни Рианън от деня на плажа. А какво помни той?
– Далеч ли е океанът? – питам Рианън.
– Странно че питаш – отговаря тя. – Онзи ден ходихме там. На около час и нещо с колата.
Гледам Джъстин и се опитвам да разбера какво помни.
– Добре ли изкарахте? – питам го, но той продължава да яде.