– Беше незабравимо.
Все още никакъв отговор от него. Опитвам пак.
– Ти ли кара?
Той ме поглежда, сякаш това е най-тъпият въпрос на света. И може би е.
– Да, аз карах.
Това е, нищо повече.
– Беше толкова хубаво – казва Рианън. Щастлива е.
Споменът я прави щастлива, а това само ме натъжава.
Не трябваше да идвам. Не трябваше да си го позволявам. Трябва да си тръгна.
Обаче не мога. Аз съм с нея. Казвам си, че само това има значение.
Не искам да я обичам, не искам да съм влюбен.
Хората приемат дългата любов за даденост. Както приемат за даденост трайното съществуване на телата си. Не разбират, че най-хубавото нещо на любовта е нейното постоянно присъствие. Когато разбереш, когато приемеш този факт, любовта може да се превърне в основа, над която да градиш живот. Ако обаче любовта не присъства постоянно, имаш една-единствена гола основа, върху която не можеш да градиш.
Тя седи до мен. Искам да плъзна пръст по ръката ù, да целуна шията ù. Искам да ù прошепна истината. Но вместо да направя поне едно от тези неща, наблюдавам как оформя думите си, как говори. Чувам как въздухът се изпълва с някакъв странен непознат език, с думи, произнесени като разпокъсани дихания.
Опитвам се да я нарисувам в тетрадката си, но не съм художник и всички форми и линии са криви и грозни. Не мога да се хвана за нищо.
Последният звънец. Пита ме къде съм паркирала.
Това е. Край.
Пише имейла си на листче и ми го дава. Това е нейното сбогом.
Знам, че родителите на Ейми Тран са се обадили в полицията. Знам, че на час път оттук я търсят из целия град и скоро ще започнат да я търсят и в околностите. Много жестоко от моя страна, но не ме е грижа. Искам Рианън да ме покани да отидем на кино, да ме покани в дома си, да предложи да отидем до плажа. Но тогава се появява Джъстин. Изглежда нетърпелив. Не знам какво ще правят, но имам лошо предчувствие. Нямаше да е така настоятелен, ако не ставаше дума за секс.
– Искаш ли да ме изпратиш до колата? – питам я.
Тя го поглежда за разрешение.
– Ще изкарам моята кола – казва той.
Имам на разположение дължината на един паркинг и една пресечка – това е цялото време, с което разполагам, за да бъда с нея. Искам нещо нейно, част от нея, но не съм сигурен какво.
– Кажи ми нещо, което никой не знае за теб – предлагам аз.
– Какво? – пита тя и ме гледа странно.
– Имам такъв навик – винаги питам хората, с които се запознавам, да ми кажат нещо за себе си, което другите не знаят за тях. Не е нужно да е значимо. Просто нещо. Каквото и да е.
Това вече го разбира. Знам, че предизвикателството на въпроса ù харесва, и затова я обичам още повече.
– Добре. Когато бях на десет, се опитах да си продупча ухото с игла за шиене. Успях да я вкарам до средата, но припаднах от болка. Бях сама у дома, така че никой не ме намери. Просто се съвзех сама. С игла, наполовина напъхана в ухото, и капки кръв по тениската. Извадих иглата, почистих я и никога повече не опитах. Бях вече на четиринадесет, когато с мама отидохме в мола и там ми пробиха ушите. С истински инструменти. Майка ми така и не разбра, че съм пробвала сама. Сега ти ми кажи нещо.
Имам избор. Хиляди животи избор, макар че не помня повечето от тях. Не помня дали Ейми носи обеци.
– Когато бях на осем, откраднах „Завинаги“ на Джуди Блум**. Обърках името на писателката и мислех, че става дума за детска книжка, но скоро разбрах, че има причина сестра ми да я крие под леглото си. Не съм сигурна, че я разбрах, но си мислех, че е много несправедливо момчето да кръсти… хм… органа си на нея и тя да кръсти нейния на себе си. Все пак реших да дам име и на моя орган.
– Как се казва? – пита Рианън и се смее.
– Хелена. Представих я на вечеря пред цялото семейство и мина наистина добре.
Вече сме до колата ми. Рианън не знае, че това е моята кола, но тъй като е последната, паркирана на улицата, няма накъде да вървим повече.
– Беше страхотен ден. Радвам се, че се запознахме. Надявам се да те видя следващата учебна година – казва тя.
– Да, страхотно беше.
Благодаря ù по пет различни начина и… Джъстин идва. Натиска клаксона.
Край на свиждането.
Родителите на Ейми не са се обадили в полицията. Дори не са се прибрали у дома. Проверявам съобщенията на телефона в дома им. Никой от училище не се е обаждал.
Единственото нещо, което мина без проблем, беше днешното ми бягство.
ден 5998
В мига, в който отварям очи, знам, че нещо не е наред. Химията на тялото не е наред. Вече е почти обед. Тялото е спало дълго, защото си е легнало рано сутринта. Защото цяла нощ е поглъщало наркотици. И сега иска пак. Веднага.