И преди съм се будил в тяло на наркоман. Будил съм се в тяло на все още пияно от предната нощ момче. Но сега е лошо. Много по-лошо.
Днес няма да има училище. Няма да има родители, които да ме събудят. Сам съм. В мръсна стая. Проснат на мръсен матрак с одеяло, вероятно откраднато от дете. Чувам викове от другите стаи в къщата.
Идва време, когато тялото завзема живота. Тялото става по-силно. Идва време, когато потребностите на тялото диктуват живота. Дори не осъзнаваш кога даваш на тялото си ключа към живота. Просто го даваш. Подаряваш го. И после всичко излиза от контрол. Ако си играеш с жичките в захранването, токът ще те удари.
Преди време имах възможност само да надникна в това състояние. Но сега го чувствам истински. Чувствам как съзнанието ми веднага се приспособява към тялото, но не е лесно. Не изпитвам удоволствие. Не изпитвам никакво удоволствие. Трябва да се вкопча в мисълта, че съм тук само за ден. Един ден, през който трябва да оцелея.
Опитвам се да заспя, но тялото не ми позволява. То е будно и знае какво иска. Знам какво трябва да направя, макар че нямам представа какво всъщност става – никога не съм бил в такова положение.
Случвало се е съзнанието ми да е против волята на тялото. Бил съм болен, много болен, нелечимо болен и тогава единственото, което съм правел, е било да се заредя със сила, за да изкарам деня. В началото се заблуждавах, че за един ден мога да поправя нещата, да ги направя по-лесни и по-безболезнени. Уви, скоро след това разбрах, че пред мен има ограничения, и сега много добре знам докъде се простират възможностите ми. Телата не могат да се променят за ден. Особено когато истинското съзнание към това тяло не се е променило и не ми помага да го направляваме заедно.
Не искам да изляза от стаята. Ако изляза, всичко може да се случи. Мога да попадна на кого ли не. Оглеждам се отчаян за нещо, за което да се хвана, нещо, което да ми помогне да изкарам деня. Виждам почти разпаднала се библиотека с книги. Те ще ме спасят, мисля си. Отварям един стар трилър и се опитвам да се съсредоточа върху първия ред.
Мрак се спускаше над Манасис, Вирджиния…
Тялото не иска да чете. То е живо, като опряно в заредена с ток ограда на затвор. И трепери. Тялото ми казва, че има само един начин да си помогна. Един-единствен начин да спра болката, да се почувствам по-добре.
Тялото ще ме убие, ако не го послушам. То пищи. Има своя собствена логика.
Прочитам следващото изречение.
Заключвам вратата.
Прочитам третото изречение. Тялото отвръща на удара. Ръцете ми треперят. Зрението ми се замъглява. Не съм сигурен, че имам силата да устоя. Трябва да се убеждавам, да си внушавам, че Рианън е от другата, нормалната страна на живота, където няма болка. Трябва да се убеждавам, че животът ми не е безсмислен, макар че тялото ми казва точно обратното.
Тялото е изтрило спомените, за да може да спечели битката със съзнанието. Нямам спомени, в които да вляза. Трябва да разчитам на своите, които нямат нищо общо с неговите.
Трябва да остана настрани от това. Не бива да се сливам с тялото.
Прочитам следващото изречение. И следващото. Не ми пука за какво се разказва в книгата. Движа се от дума към дума, боря се с тялото чрез всяка прочетена буква.
Нищо не става.
Тялото иска да повръща и да се изходи. В началото по обичайния начин, а след това иска да се изходи през устата и да повръща през ануса. Всичко е изкривено. Ще ми се да забия нокти в стената и да се катеря по нея. Да пищя. Да се удрям, да се наранявам. Многократно.
Трябва да си представя, че съзнанието ми е нещо физическо, което може да управлява тялото. Трябва да си представя, че съзнанието ми може да задържи тялото на леглото и да го успокои.
Прочитам още едно изречение.
И още едно.
На вратата се блъска.
Изврещявам, че чета.
Оставят ме.
В тази стая нямам това, което желая.
Но те имат.
Не трябва да излизам от стаята.
Не бива да пукам тялото да излиза от стаята.
Представям си я как върви по коридорите. Как върви до мен. Представям си как очите ù се сливат с моите. После си я представям как влиза в колата и край.
Тялото ме предава. Ядосвам се, че съм тук. Че животът ми е такъв. И толкова много неща са невъзможни. Ядосвам се на себе си.
Не искаш ли болката да спре, пита тялото.
Трябва да се оттласна колкото може по-далеч от тялото. Макар че съм в него, трябва да се отделя.
Трябва да отида до тоалетната. Наистина.
Накрая се принуждавам да се изпикая в бутилка от сода. Разливам навсякъде. Но така е по-добре, отколкото да изляза от стаята.
Ако изляза, няма начин да спра тялото да си вземе това, което иска.