Лесно разбирам що за хора са родителите му. Джъстин не говори често с тях, затова не се налага и аз да говоря. Свикнал съм да усещам очакването в очите и в поведението на другите, както и липсата на очакване.
Изяждам купа с корнфлейкс и я оставям в мивката, без да я измия. Вземам ключовете на Джъстин и излизам.
Вчера бях момиче. Намирах се в град на около два часа път оттук. Вече не си спомням добре какво знам за нея. Трябва да забравям. Иначе няма да успея да запомня кой съм всъщност. Преди два дни бях момче в град на около три часа път. Вече почти съм го забравил.
Джъстин слуша тъпа, оглушителна радиостанция. Радиоводещите също са шумни и противни, както и шегите им. И това е всичко, което трябва да знам за Джъстин. Нищо повече не ми е нужно. Влизам в паметта му, за да се ориентирам за пътя към училището, кое е мястото му за паркиране, кое е шкафчето му, каква е комбинацията на катинара му, какви са имената на хората, които виждам в коридора.
Понякога не мога да се оправя с обичайните действия, не мога да отида на училище или пък да обикалям тук-там през деня. Тогава казвам, че съм болен, и оставам в леглото. Чета. След време обаче и това ми писва и се изправям пред предизвикателството да вляза в поредното училище, да се видя с „новите“ стари приятели.
Приятели за един ден.
Докато вадя учебниците на Джъстин от шкафчето му, с периферното си зрение отчитам нечие присъствие. Обръщам се.
Момичето до мен е прозрачно. Прозрачно от чувства. Очакване, притеснение, обожание, несигурност. Не е нужно да влизам в паметта на Джъстин. Знам, че това е приятелката му.
Никой друг не би реагирал така на неговото присъствие.
Красива е, но не знае, че е красива, по-скоро не ù се вярва. Крие се зад косата си. Щастлива е, че ме вижда. И в същото време е нещастна.
Казва се Рианън*. И за миг, докато сърцето ми отмери един удар, си мисля, че… да, това е най-подходящото име за нея. Не знам защо. Не я познавам, но ми се струва, че момичето е като името си.
Това не са мисли на Джъстин. Това са моите мисли. Опитвам се да не им обръщам внимание. Аз не съм този, с когото иска да говори.
– Здрасти – казвам с неангажиращ тон.
– Здрасти – отговаря тихичко тя.
Гледа надолу. В гуменките си, по които е рисувала.
Градове.
И хоризонти около подметките.
Случило се е нещо между нея и Джъстин, но не знам какво. Може би то е без значение за Джъстин или просто не иска да мисли за това.
– Добре ли си? – питам.
Виждам изненадата в очите ù, макар че се опитва да я прикрие. Джъстин никога не я пита как е.
А най-странното е, че аз искам да знам как се чувства. Фактът, че Джъстин не иска да знае, ме кара да търся отговора още по-настоятелно.
– Разбира се – отвръща тя, но не звучи убедително.
Трудно ми е да я погледна. От опит знам, че под повърхността винаги има зрънце истина. Така е и с момичета като Рианън. Тя пази своята истина, но в същото време иска да я видя. Не, поправям се, иска Джъстин да я види.
А истината е там. Само да протегна ръка и ще я уловя. Като звук, който чака да го превърнеш в дума.
Толкова е потънала в тъгата си, а няма никаква представа колко е прозрачна и видима. Мисля, че я разбирам, за миг си мисля, че я разбирам. Но тогава тя ме изненадва. От тъгата ù се ражда решителност. Дори смелост. Като проблясък на светкавица – бърза и пореща.
Тя вдига поглед и ме гледа в очите.
– Сърдиш ли ми се?
Не се сещам за нито една причина да ù се сърдя. Не и на нея. Но съм ядосан на Джъстин, защото я е накарал да се чувства така нищожна. Разбрах по езика на тялото ù. Когато е край него, тя се смалява, става като топче.
– Не, не, изобщо не ти се сърдя.
Казвам ù това, което иска да чуе, но тя не ми вярва. Подавам ù правилните думи, така както се дава стръв на риба, но Рианън знае, че зад стръвта има остри кукички.
Това не е мой проблем, така е. Тук съм само за един ден. Не мога да решавам сърдечните проблеми на никого. Не бива, не трябва да променям ничий живот.
Обръщам се, вадя учебниците си и заключвам шкафчето. Тя е на същото място. Като закована от тежката котва на бездънната отчаяна самота на една лоша връзка.
– Все още ли искаш да обядваме заедно днес? – пита ме тя.
Най-лесно е да кажа „не“. Често го правя: усещам как животът на другия ме засмуква и тогава трябва да бягам в обратната посока.
В това момиче обаче има нещо. Градовете, нарисувани с химикал по гуменките ù, проблясъкът на смелост, тъгата – тези неща ме карат да разбера какво ще стане, когато звукът спре да чака и се превърне в дума.
Искам да знам коя е думата.
От години се срещам с хора, които не познавам, които не желая да познавам. Тази сутрин обаче усещам притегляне към това момиче, нещо ме кара да искам да знам повече.