Спомням си вчерашния ден и как пътечката, която ме измъкна от мрака, водеше към нея. Когато обичаш някого, той се превръща в твоята единствена причина. Или пък съм разбрал нещата съвсем погрешно, точно по обратния начин? Може би отчаяно съм търсел причината и затова съм се влюбил. Не, не ми се вярва. Мисля, че ако не я бях срещнал, щях да продължа да живея живота такъв, какъвто го познавам, и в пълна заблуда и незнание.
Сега си позволявам да преобръщам за ден живота на всички тези хора, не се задържам в параметрите на ежедневието им. А това е много опасно.
Пристигам пред къщата на Стив, но колата на Джъстин я няма. Всъщност няма много коли. Решавам да чакам и да се оглеждам за Рианън. След малко хората започват да пристигат. Макар че съм прекарал ден и половина в училището им, не разпознавам нито едно лице – всички са останали някъде встрани.
Чак в девет и половина забелязвам колата на Джъстин. Както се надявах, тя е с него. Тръгват към къщата. Той върви напред, а тя сякаш умишлено изостава с няколко крачки. Излизам от колата на Нейтън и ги следвам.
Притеснявах се, че на вратата може да има някой, който да пуска само познати, но купонът вече се е развихрил като спирала и вътре цари пълен хаос. Гостите, които са дошли по-рано, са на ръба на припадъка от пиене, а всички останали се опитват да ги настигнат. Знам, че изглеждам не на мястото си – гардеробът на Нейтън е подходящ за съботен дебат на семейно тържество. За щастие, никой не ме забелязва и на никого не му пука. Прекалено са заети със себе си или с компанията, с която са дошли, за да забележат обикновен сухар като Нейтън.
Светлините са приглушени, музиката е оглушителна, а Рианън… не се вижда никъде, но самият факт, че е тук, някъде в близост до мен, ме кара да се чувствам екзалтиран и леко притеснен.
Джъстин е в кухнята и говори с някакви момчета. Изглежда в собствени води, спокоен и уверен. Изпива първата бира и веднага отваря втора. Минавам покрай него през дневната и попадам в „бърлогата“. В мига, в който влизам, инстинктивно усещам, че тя е тук. Музиката гърми от колоните, свързани с лаптопа, но тя е при колекцията с дискове и разглежда заглавията на песните. До нея има две момичета. Чувствам, че до някое време е участвала в разговора им, но после се е отегчила и ги е оставила да бъбрят сами.
Отивам до нея и виждам, че на диска, който държи, е намерила песента, която слушахме заедно в колата.
– Харесвам ги – казвам и соча групата на обложката на диска. – А ти?
Тя се сепва, сякаш в стаята е била гробна тишина и гласът ми я е стреснал. Виждам те, искам да ù кажа. Дори когато никой не те забелязва, аз те виждам. И винаги ще те виждам.
– Да, и аз ги харесвам.
Започвам да пея песента, която пяхме заедно.
– Тази ми харесва най-много – обявявам.
– Познавам ли те? – пита тя.
– Аз съм Нейтън – отвръщам, което не е нито да, нито не.
– Аз съм Рианън.
– Красиво име.
– Благодаря. Преди го мразех, но сега не чак толкова.
– Защо?
– Защото трудно се пише – поглежда ме изпитателно. – В Октавиън ли учиш?
– Не. Тук съм само за уикенда. На гости на братовчед си.
– Кой е братовчед ти?
– Стив.
Тази лъжа е опасна, понеже не знам дори как изглежда тоя Стив, а няма как да разбера.
– О, сега ми стана ясно.
Тя се отдалечава, сякаш отливът я тегли навътре. Така, както се е отдръпнала от момичета, с които е говорила допреди малко.
– Мразя братовчед си – заявявам.
Това веднага приковава вниманието ù.
– Мразя как се отнася с момичетата. Как си въобразява, че може да купи приятелите си с такива купони. Мразя как говори с хората – само когато им иска услуга. Мразя го, защото е човек, който не умее да обича.
Осъзнавам, че говоря за Джъстин, а не за Стив.
– Тогава защо си тук? – пита тя.
– Защото искам да видя как всичко това се разпада и сгромолясва. Защото, когато дойде полицията, а това ще се случи, ако продължават да надуват музиката, искам да съм тук и да го видя с очите си. От безопасно разстояние.
– И смяташ, че не е способен да обича? А Стефани? Заедно са вече повече от година.
Извинявам се наум на Стефани и Стив и казвам:
– Това не значи нищо, нали? Искам да кажа, че ако си с един човек от много време, това би могло да означава, че го обичаш… но може да означава, че си като заклещен в капан.
В началото имам чувството, че съм прекалил. Тя попива думите ми, но не знам какво прави с тях, дали ги разбира, дали ги свързва със себе си. Звукът, който чуваш, когато изричаш думите, е съвсем различен от звука на същите думи, когато ги възприема някой друг, защото, когато говориш, чуваш и звуците, които издава душата ти.