След много време Рианън пита:
– От собствен опит ли говориш?
Смешно ми е. Нейтън, който не е бил на среща от години, да говори от личен опит? Но тя не го познава, което значи, че мога да бъда себе си. Не че и аз мога да говоря от личен опит, но съм го натрупал от наблюдение.
– Много неща могат да задържат хората в една връзка – казвам. – Страхът да не си сам. Страхът да не нарушиш начина, по който е подреден живота ти. Решение да се примириш с нещо, което е кажи-речи приемливо, защото не знаеш дали ще намериш нещо по-добро. Или пък неразумната вяра, че всичко ще стане по-добре, той ще стане по-добър, макар че дълбоко в себе си знаеш, че това е само заблуда.
– Той?
– Да.
– Разбирам.
В началото не загрявам какво иска да каже с това местоимение. Очевидно е, че говорех за нея и за нейната връзка. След малко обаче ми става ясно на каква мисъл съм я навел – че имам той в живота си.
– Проблем ли е за теб? – питам, но знам, че сега поне няма да вижда заплаха в мен като потенциален сваляч.
– Не, няма проблем
– Ти какво мислиш по въпроса? Излизаш ли с някого?
– Да – казва тя и лицето ù се изпразва от чувство. – Повече от година.
– И защо сте още заедно? Страх от самота? Решение да се примириш с каквото имаш? Неразумна вяра, че ще стане по-добър?
– Да. Да. И да.
– И…
– Но понякога може да бъде невероятно мил и сладък. И знам, че дълбоко в себе си ме обича безрезервно. Аз съм всичко за него.
– Дълбоко в себе си? Това ми звучи като примирение с това, което е на повърхността. Когато един човек те обича, не е нужно, а и той няма да ти позволи, да се гмуркаш чак толкова дълбоко, за да намериш любов, която иначе отказва да пусне на повърхността.
– Нека да сменим темата, става ли? Това не е тема за купон. Харесваше ми повече, когато ми пееше преди малко.
Каня се да спомена друга песен, която слушахме в колата, песен, която знам, че Рианън харесва, с надеждата да я върна при себе си, но точно тогава гласът на Джъстин изгърмява в ухото ми.
– Кой е тоя?
Няма и следа от спокойното му настроение в кухнята. Раздразнен е.
– Не се притеснявай, Джъстин. Той е гей.
– Да, личи си по облеклото му. Какво правиш тук?
– Нейтън, това е Джъстин. Джъстин, това е Нейтън.
Казвам здрасти. Той мълчи.
– Виждала ли си Стефани? – пита той. – Стив я търси. Мисля, че пак са се сдърпали.
– Може би е слязла в мазето.
– Не, там танцуват.
Усещам, че на Рианън тази информация ù допада.
– Искаш ли да слезем да танцуваме? – пита го тя.
– Не, за бога. Не съм дошъл да танцувам, а да пия.
– Много добре. Имаш ли нещо против, ако сляза да танцувам с Нейтън?
– Сигурна ли си, че е гей?
– Мога да ти попея, за да ти покажа диапазона на гласа си – намесвам се на драго сърце.
Джъстин прави крачка назад.
– Не копеле, не пей. Заминавай да танцуваш.
Ето как Рианън вече ме води към мазето на къщата. Когато стигаме до стълбите, усещам как целият под вибрира под краката ни. Музиката тук е различна – приливна вълна от пулс и ритъм. Тъмно е, ако не броим няколко червени лампички. Виждаме само очертанията на сливащи се в танца тела.
– Хей, Стив, братовчед ти ми харесва – крещи тя.
Момчето, което явно е Стив, я поглежда и кима. Дали не я е чул, или просто е смазан от алкохол, не знам.
– Виждала ли си Стефани? – вика той на свой ред.
– Не!
И после сме сред танцуващите двойки. Тъжната истина е, че опитът ми в танците е почти толкова, колкото на самия Нейтън. Опитвам се да се изгубя в музиката, да усетя ритъма, но нищо не става. Налага се да се изгубя в Рианън. Трябва да ù се отдам. Да бъда нейна сянка, нейно допълнение, да бъда другата половина на разговора между телата ни. Тя се движи и аз се движа с нея. Докосвам гърба ù, кръста ù. Тя се доближава до мен. И когато напълно успявам да ù се отдам, настъпва мигът, в който я печеля. Разговорът между телата се оказва сполучлив. Намираме наш собствен ритъм и се пускаме по него като по гребена на вълна. Пея с песента, пея за нея. Харесва ù. Преобразява се в онова безгрижно момиче, което има една-единствена грижа в света – себе си.
– Не си никак зле – надвиква тя музиката.
– А ти си прекрасна – викам аз.
Знам, че Джъстин няма да слезе тук. Рианън е в пълна безопасност с братовчеда гей на Стив. И аз съм в пълна безопасност, защото знам, че никой няма да развали мига ни. Песните се сливат. Сякаш един певец подава микрофона на следващия още докато изпява последните ноти, редуват се, надпреварват се да ни дадат всичко това.
Звуковите вълни ни удрят, блъскат ни един към друг. Увиват се около нас като цветове. Вниманието ни е насочено един към друг и в същото време към необятността на момента. Стаята няма таван, няма стени. Има само едно поле – полето на вълнението ни. И ние бягаме по него с малки крачки, но здраво стъпили на земята. Бягаме с часове, или така поне ни се струва, и в същото време стрелките не са помръднали. Сякаш времето не съществува. Бягаме, докато музиката спира, някой светва лампите и казва, че купонът свършва. Съседите са се оплакали на полицията и полицията вероятно идва.