– Разбира се – отвръщам. – Ще е страхотно.
И пак чета по лицето ù: явно съм се изразил прекалено въодушевено. Джъстин никога не е въодушевен за каквото и да е, свързано с нея.
– Няма проблем, ще излезем да обядваме – добавям с по-равен тон.
Тя изглежда по-спокойна. Облекчена. Или поне е толкова облекчена, колкото си позволява да покаже – една добре охранявана и пазена утеха. Известно ми е, че с Джъстин са заедно повече от година. Нищо повече не мога да разбера от паметта му. Той дори не помни точната дата.
Тя протяга длан и ме хваща за ръката. Изненадан съм. Усещането е толкова хубаво.
– Радвам се, че не ми се сърдиш – казва. – Просто искам всичко да е наред.
Кимам.
Ако изобщо съм научил нещо досега, то е, че всички ние искаме нещата да са наред. Не си мечтаем да са приказни, да са фантастични, да са вълнуващи – с радост ще се задоволим с „наред“. Защото в повечето случаи „наред“ е достатъчно.
Първият звънец бие.
– Ще се видим после – казвам.
Какво обикновено обещание, но за Рианън то звучи така, сякаш съм ù обещал света.
В началото беше много трудно да живея, без да създавам дълготрайни връзки, които биха променили живота на човека, в чието тяло съм бил. Когато бях по-малък, копнеех за приятелство, за близост. Създавах връзки с ясното съзнание, че те ще бъдат разрушени завинаги, и то само след броени часове. Приемах много лично живота на другите. Имах чувството, че техните приятели могат да бъдат и мои. Ала след време трябваше да спра. Беше прекалено болезнено да оставям толкова много раздели зад гърба си.
Аз се движа, вървя напред. Знам, че звучи ужасно самотно, но в същото време чувството е изумително.
Никога не мога да определя себе си през очите на някого другиго. Никога няма да почувствам бремето на очакванията, които родителите и приятелите имат към останалите деца на моята възраст. Гледам на хората като на парченца от цялото и се съсредоточавам върху цялото, а не върху парченцата. Научил съм се да наблюдавам по-добре от другите хора. Не съм заслепен от миналото, не съм мотивиран от бъдещето. Живея само в настоящето, защото така ми е отредила съдбата.
Уча. Понякога уча едно и също – в повечето училища преподават едно и също. Но понякога научавам нови неща. Трябва да вляза в тялото, в съзнанието и да видя каква информация е останала там. И когато успея да го направя… се уча.
Познанието е единственото, което вземам със себе си, щом си тръгна.
Знам доста повече неща от Джъстин, неща, които той никога няма да узнае. Сядам в класната стая, отварям тетрадката му по математика и пиша фрази, които изобщо не е чувал. Не е чувал за Шекспир, Керуак, Дикинсън. Утре или някой друг ден, а може би никога, той ще отвори тетрадката си и ще види думи, които не знае откъде са се взели. Няма да знае какво означават. Това е единствената намеса, която си позволявам.
Всичко останало трябва да се направи много старателно и прецизно.
Рианън остава с мен. Не самата тя, а информацията за нея. Някакви проблясъци от спомени в съзнанието на Джъстин. Дребни подробности – как косата ù се спуска, как гризе ноктите си, категоричността и отчаянието в гласа ù, когато се предава и се отказва. Обикновени неща. Виждам я как танцува с дядото на Джъстин, защото той е искал да танцува с красиво момиче.
Виждам как покрива очите си с длани, когато гледа страшен филм, и как поглежда през пръстите си, сякаш почти се наслаждава на страха си. Хубави спомени. Не искам да виждам другите.
Срещам я само веднъж през цялата сутрин, когато се разминаваме по коридора след първия час. Неволно ù се усмихвам и тя ми отвръща с усмивка. Просто е и в същото време е толкова объркано. Както са повечето неща. С изненада установявам, че я търся и след втория час. И после след третия и след четвъртия. Дори не мога да се овладея. Искам да я видя.
Просто. И объркано.
Докато стане време да отидем на обяд, вече съм изморен. Тялото на Джъстин е изтощено, копнее за сън. А аз в него съм изтощен от нетърпение, безпокойство и прекалено много размисъл.
Чакам я до шкафчето на Джъстин. Първият звънец бие. После и вторият. Няма я. Може би е трябвало да се чакаме другаде? Може би Джъстин е забравил къде е трябвало да я чака? Ако е така, тя вероятно е свикнала той да забравя, защото ме намира точно когато се каня да се откажа.
Коридорите са почти празни. Сега Рианън се приближава повече.
– Здрасти – казвам.
– Здрасти.
Тя чака да направя или да кажа нещо. Очевидно при нея и Джъстин е така – той пръв прави крачката към нея. Той измисля какво ще правят и къде ще ходят.