Това ме потиска.
Виждал съм го толкова често. Ненаградената преданост. Да се примиряваш с факта, че си с неподходящия човек от страх да не се окажеш съвсем сам. Надежда, опетнена от съмнение, и съмнение, украсено с надежда. Всеки път, когато видя тези чувства на нечие лице, краката ми са като заковани, сякаш съм вързан за котва. А на лицето на Рианън е изписано друго – повече от разочарование. Изписана е нежност. Нежност, която Джъстин никога няма да види.
Аз я съзирам веднага, усещам я, но за всички останали остава невидима.
Слагам учебниците си в шкафчето, тръгвам към нея и леко поставям ръка върху нейната. Нямам никаква представа какво правя, знам само, че го правя.
– Да отидем някъде? – предлагам аз. – Къде ти се ходи?
Сега съм достатъчно близо до нея, за да надникна в сините ù очи, за да разбера, че никой никога не се е приближавал толкова до нея, за да забележи колко сини са тези очи.
Хващам я за ръка.
– Хайде – казвам.
Това вече не е нетърпение и безпокойство, а пълно безумие.
В началото вървим ръка за ръка. После бягаме ръка за ръка. Онзи палав копнеж да сме един до друг, да избягаме от училище и да превърнем всичко онова, което не сме, в малка безразсъдна мъглявина.
Смеем се, закачаме сме. Оставяме учебниците ù в нейното шкафче и излизаме от сградата – там, където има въздух. Истински въздух, истинска слънчева светлина, дървета и един по-щастлив и необременен свят.
Нарушавам правилата – напускам училището. С колата на Джъстин. Нарушавам правилата, когато завъртам ключа на таблото.
– Къде искаш да отидем? – питам пак. – Кажи ми честно, къде ти се ходи?
В началото не осъзнавам колко много неща зависят от отговора ù. Ако каже: „Да отидем в мола“, ще се отдръпна. Ако каже: „Заведи ме у вас“, ще се отдръпна. Ако каже: „Всъщност не ми се иска да изпускам шестия час“, ще се отдръпна. И точно това трябва да направя. Не бива да продължавам нататък. Не е редно. Но тя казва:
– Искам да отида до океана. Искам да ме закараш до океана.
И не само че не се отдръпвам, а се приближавам към нея, тегли ме.
Отнема ни час да стигнем до там. Вече е краят на септември. Листата на дърветата в Мериланд не са започнали да падат, но се усеща как се замислят за полет. Зеленината изглежда забулена, приглушена и суха. Цветовете сякаш чакат зад ъгъла, но се страхуват да се подадат.
Казвам ù да намери някаква станция на радиото, което я изненадва, но не ми пука. Писна ми от ужасната музика, която слуша Джъстин, и знам, че и на нея ù е писнало.
С Рианън колата се изпълва с мелодия.
Пускат песен, която знам и запявам.
Ако можех, бих сключил сделка с Бог…
Рианън вече не е изненадана. По-скоро е изпълнена с подозрение. Джъстин никога не пее.
– Какво ти става днес? – пита.
– Нищо, музиката ми харесва.
– Ха.
Тя дълго ме гледа, после се усмихва.
– В такъв случай… – навежда се напред и намира друга песен. Поп парче, в чийто текст има толкова значение, колкото въздух в балон, но и двамата запяваме с пълно гърло, крещим. И песента ни издига точно като балон.
Сякаш самото време е спряло при нас, за да си отдъхне. Тя вече не мисли колко странно е всичко и си позволява да се отдаде, да бъде част от случващото се. Искам да ù дам един хубав ден. Поне един хубав ден. Толкова време се скитам без цел и посока. Сега като че някой е сложил в ръцете ми най-важната мисия. Или поне аз имам усещането, че е мисия. И че ми е дадена от някого.
Имам само един ден за даване. При това положение, защо да не е хубав ден? Защо да не е споделен ден? Това мога да приема. Това мога и да дам.
Когато песента свършва, тя сваля прозореца, вади ръката си навън и пори въздуха с пръсти. Той пее между тях. Свалям останалите прозорци на колата и увеличавам скоростта. Вятърът превзема колата, блъска се в косите ни. И тогава сякаш колата изчезва и ние сме посоката. Ние сме скоростта.
Ето че започва друга хубава песен, аз затварям прозорците и вземам ръката ù в моята. Карам часове и я разпитвам. Как са родителите ù? Как е сега у тях след заминаването на сестра ù в колежа? Мисли ли, че училището тази година е по-различно? Трудно ли ù е?
И абсолютно всеки отговор започва с „Не знам“, но в повечето случи знае, стига да ù дам време да помисли и да отговори.
Майка ù го прави за нейно добро. Баща ù – не толкова за нейно добро. Сестра ù не се обажда, но Рианън я разбира. Училището си е училище – иска да се свърши, защото чак тогава ще разбере какво идва след него.
Пита ме какво мисля аз.
– Честно казано, опитвам се да живея ден за ден.
Не е достатъчно, но все пак е нещо.