Гледаме дърветата. Чувстваме се. Светът в този миг се състои само от мен и нея. Продължаваме да пеем. Пеем без притеснение дали гласовете ни звучат фалшиво и дали пеем правилните думи. И се гледаме; това не са две солови изпълнения, а дует, който не се взема много на сериозно. Самият начин, по който пеем, е начин на разговор – можеш да научиш много неща за хората от историите, които разказват за себе си, но също и от начина, по който пеят, от това дали обичат прозорците да са спуснати, или затворени, дали се движат по указанията на картата, или ги движи притегателната сила на океана.
Тя ме напътства къде да карам – не по магистралата, а по старите черни и запуснати пътища. Не е лято, не е уикенд. Понеделник по обед. Никой освен нас не отива към плажа.
– Сега щях да съм в час по английски – казва Рианън.
– А аз по биология – отговарям, след като се допитвам до паметта на Джъстин.
Продължаваме напред.
Когато я видях за пръв път, ми се стори, че балансира на няколко опорни точки, разположени по ръбовете на остри предмети. Сега земята ù се струва по-привлекателна и се осмелява да стъпи на нея. Защото е по-равна и по-примамваща.
Съзнавам колко е опасно това. Джъстин не е момче за нея, не е добър с нея. Знам го, усещам го. Стъпвам само по периферията на спомените му за нея и виждам сълзи, скандали и разпокъсани парчета от спомени за поносимост във времето, когато е с нея. Една взаимност, в която участва само тя. Тя е винаги до него. В добро и зло, в беда и радост. И това ми допада. Приятелите му я харесват и може би точно това му се нрави най-много. Ала това не е любов. Толкова дълго се е държала за малкото парченце надежда, та самата тя не разбира, че вече няма на какво да се надява. Липсва им споделена, уютна тишина. Имат споделен дразнещ шум. Предимно от негова страна.
Ако се опитам, мога да вляза по-дълбоко в споровете им, мога да проследя пътечката от разтрошени парчета душа, които той не си е дал труда да събере след всеки удар, когато я е раздробявал. Ако бях истинският Джъстин, веднага бих намерил нещо неприятно в нея, бих решил, че е откачила. Бих ù крещял. Точно сега, в този миг. Бих я унизил, смачкал. Бих я „сложил на мястото ù – ниско на земята“.
Ала не мога. Не съм Джъстин. Макар че тя не го знае.
– Нека просто се забавляваме – казвам.
– Добре. Харесва ми. Доста често мисля как да избягам. И всъщност ми харесва, че мога да го направя сега с теб. За един ден. Хубаво е да си от външната страна на прозореца. Не го правя достатъчно често.
Толкова много неща искам да знам за нея. Неща, които са скрити дълбоко. И в същото време с всяка нейна дума усещам, че там има и друго, което вече знам. И когато стигна до него, ще се разпознаем. Ще бъде нашето споделено нещо.
Паркирам колата до океана. Сваляме си обувките и ги оставяме под седалките. Когато стигаме до пясъка, аз се навеждам и навивам крачолите на джинсите си, а в това време тя побягва напред. Когато след няколко секунди я поглеждам, тя се върти в кръг и рита с крака из пясъка. Вика ме. Този миг може да се опише с една дума – безтегловност. Толкова е щастлива. Не мога да не спра за минутка и да я погледам. Да бъда свидетел. Да си кажа, че никога не бива да забравям.
– Хайде – вика ме. – Идвай.
Не съм този, за когото ме мислиш. Искам да ù го кажа, но няма начин. Разбира се, няма начин.
Плажът е само наш. Океанът е само наш. Тя е само моя. Аз съм само неин.
В такива мигове част от детството си остава детинска. А другата част? Другата част е съкровение. И ние докосваме съкровената част – бягаме към вълните, усещаме как първите студени дихания на океана се удрят в глезените ни, протягаме ръце към отлива, за да хванем мидичките, преди да са избягали измежду пръстите ни. Завърнали сме се в един свят, който все още притежава способността да грее, да гори, да блести, и ние се потапяме по-дълбоко в неговото сияние. Разперваме ръце да го прегърнем. Тя ме плиска с вода. Джинсите и тениските ни са мокри, но не ни е грижа.
После тя ме моли да ù помогна да построи пясъчен замък. Докато го правим, ми разказва как със сестра ù никога не са строили пясъчни замъци заедно – винаги е било като състезание. Сестра ù строяла огромни замъци, а тези на Рианън били малки, тъй като губела време да изпипва всеки детайл. Искала всеки замък да е като къща за кукли. Онази къщичка за кукли, която никога не ù разрешили да има.
Виждам ехото от думите ù, докато събраните ù длани бавно изсипват мокрия пясък. Самият аз нямам спомени за пясъчни замъци, но трябва да съм закачил нечий чужд спомен, защото знам как да правя формичките.
Когато свършваме, нагазваме във водата и измиваме ръцете си. Обръщам се и виждам как стъпките ни са се слели и са образували една-единствена пътечка.