– Какво има? – пита тя и проследява погледа ми. Вероятно усеща и нещо в изражението ми.
Как да ù обясня? Мога ли изобщо да ù обясня? Единственият начин да ù обясня е, като ù благодаря.
– Благодаря ти.
– За какво?
– За това – казвам. – За всичко това.
За бягството. За водата. За нея. Сякаш съм направил крачка извън времето, макар че няма такова място.
Усещам как в нея все още вибрира очакването, че всичко ще се разлети като пепел, че ще се преобразя, че удоволствието ще се обърне като нож, насочен срещу нея.
– Няма страшно – добавям. – Няма нищо страшно в това да си щастлива.
Сълзите пълнят очите ù. Вземам я в ръцете си. И това е голяма грешка. И в същото време е най-правилното решение. Трябва по-често да се вслушвам в собствените си думи. „Щастие“ е дума, която рядко използвам, защото за мен е най-хлъзгавото понятие.
– Щастлива съм – казва тя. – Наистина съм щастлива.
Джъстин би ù се смял. Джъстин би я бутнал на пясъка и би направил с нея това, което обикновено прави. Джъстин никога не би дошъл тук с нея. Може би с това трябваше да започнем.
Уморен съм от безчувствие. Уморен съм да се пазя от привързаност. Искам да съм тук с нея, да съм този, който ще съживи надеждите ù и ще ги надмине. Макар и само за даденото ми от съдбата време.
Океанът твори своята музика. Вятърът танцува своя танц. Ние се държим. В началото, изглежда, се държим един за друг, но после се държим за нещо по-голямо. По-велико.
– Какво се случва? – пита Рианън.
– Тихо. Не се съмнявай в това, което се случва. И не питай.
Тя ме целува. Не съм целувал от години. Устните ù са меки като листенцата на цвете, но зад копринената им мекота усещам напрежение, сила. Не бързам. Нека всеки миг се прелее в следващия, нека да почувствам кожата ù, да усетя диханието ù. Да вкуся как мигът се уплътнява. Да се потопя в топлината ù.
Очите ù са затворени. Моите са отворени. Искам да запомня.
Не правим нищо повече – целуваме се. Нито по-малко – целуваме се. Тя понечва да отиде по-далеч, но аз не се нуждая от това. Плъзвам длани по раменете ù. Тя по моите. Целувам врата ù. Нежната кожа зад ухото ù.
После спираме и се споглеждаме. С недоумението на радостта. С вярата на радостта. Тя трябваше да е в час по английски, а аз – по биология, но така и не спазихме правилата.
Тръгваме по плажа, хванати ръка за ръка. Слънцето потапя лъчите си в хоризонта. Не мисля за миналото. Не мисля за бъдещето. Благодарен съм за слънцето, за водата, за усещането за мекото потъване под стъпалата си, за мекото потъване на дланта ù в моята.
– Трябва да го правим всеки понеделник – казва Рианън. – И вторник. И сряда. И четвъртък. И петък.
– Ще ни омръзне. Най-добре е само веднъж.
– И никога повече? – идеята не ù харесва.
– Никога не казвай никога.
– Никога не бих казала никога.
Сега по плажа има хора. Излезли са на следобедна разходка. Кимат ни и ни поздравяват, когато минаваме край тях. Никой не се пита какво правим тук. Ние сме частичка от времето, ние сме като всички останали.
Слънцето продължава да се снижава. Температурата също. Рианън потръпва от студ. Пускам ръката ù и я прегръщам през рамо. Тя предлага да отидем до колата и да вземем „одеялото за секс“.
Намираме го в багажника, заровено под празни кутии от бира, кабели и обичайните боклуци, които можеш да видиш в колата на всяко шестнадесетгодишно момче. Питам се колко често Рианън и Джъстин ползват одеялото за тази цел, но не се опитвам дори да вляза в паметта му.
Вземам одеялото и го постилам на пясъка. Лягам по гръб и гледам небето. Тя ляга до мен. Гледаме облаците, дишаме на сантиметри един от друг, поглъщаме мига.
– Това е най-хубавият ми ден – казва тя.
Без да обръщам глава, намирам ръката ù.
– Разкажи ми за другите дни.
– Не знам…
– Добре, разкажи ми поне за един. За първия, за който се сетиш.
Рианън мисли, поклаща глава и казва:
– Глупаво е.
– Разкажи ми.
Тя се обръща към мен и слага ръка на гърдите ми. С пръста си прави мързеливи кръгчета.
– Първото нещо, за което се сещам, е онова шоу за майки и дъщери. Обещаваш ли да не се смееш?
Обещавам ù. Тя изучва лицето ми. Иска да е сигурна, че не я лъжа. След кратко колебание продължава:
– Бях в четвърти клас. В Ренуик бяха организирали фонд за набиране на средства за жертвите от урагана и питаха дали има доброволци от нашия клас. Не попитах майка си. Просто се записах. И когато се прибрах и ù казах… Е, знаеш каква е майка ми. Изпадна в паника. И без това е трудно да я накараш да излезе до супермаркета. А за модно ревю? Пред непознати? Все едно я бях помолила да се снима за „Плейбой“. Боже, това вече е страшна мисъл. – Отпуснала е ръка на гърдите ми. Гледа към небето. – Но тя не ми отказа. Мисля, че едва сега осъзнавам на какво я подложих. Не ме накара да отида при учителката и да се отпиша. Не. Когато дойде денят на ревюто, отидохме с колата до Ренуик и ме заведе до мястото, където ни бяха казали да се явим. Мислех, че ще ни сложат в еднакви костюми или нещо такова, но не беше така. Казаха ни, че можем да облечем каквото си искаме. Да си купим нещо от магазина. И когато отидохме в магазина, започнахме да пробваме различни дрехи. Аз се хвърлих на дългите рокли. Тогава бях на онази възраст, когато момиченцата харесват дълги рокли. Накрая мама ми купи светлосиня рокля с воали, дантели, панделки и всичко. Мислех, че е много изискана.