– Коя е Рианън?
Очите ми се затварят. Предавам се, преди да получа отговор. Още докато спя, всичко се връща. Когато се събуждам, вече съм стигнала до спомена. Определено не помня края, не помня да съм се качвала в колата и да съм се опитвала да прегазя баща си, не помня и че съм се ударила в стълба. На този етап определено не съм била на себе си. Но си спомням, че бях на купона. И изпих всичко, което ми попадна под ръка. Чувствах се по-лека благодарение на алкохола. Флиртувах с Камерън. И пих още. Не мислех. Бях блокирала всичко.
Аз съм като родителите на Дана и като доктор Пи – искам да знам защо. Дори отвътре не мога да разбера, защото тялото не може да ми даде никакъв отговор. Ръцете и краката ми са като от дърво. Тежат. Успявам да седна. Започвам да се придвижвам към ръба на леглото. Трябва да намеря телефон или компютър.
Стигам до вратата. Заключена е. Би трябвало да има ключ от вътрешната страна, но някой го е взел. Заключена съм. Сега знаят, че започвам да си спомням, и са решили да ме оставят да се пека на огъня на собствената си вина. И най-лошото е, че номерът им върши работа.
След минута майка ми се появява с чаша с вода. Изглежда така, сякаш досега е плакала. Разбита е, сломена. Унищожила съм майка си.
– Ето – казва и ми подава чашата.
– Мога ли да изляза? Трябва да проверя някои неща за училище.
– Не. Може би по-късно. Засега доктор Пи иска да седнеш и да напишеш всичко, което изпитваш – казва тя, излиза и заключва вратата.
Намирам лист и химикал.
Чувствам безпомощност, написвам, но веднага след това спирам, защото не пиша от името на Дана, а от свое име. Главоболието и гаденето постепенно отшумяват, но всеки път, когато си представя Рианън сама в онази гора, започва пак да ми се гади. Обещах ù. Въпреки че знаех какви рискове може да има, аз обещах. И сега ù доказвам, че е прекалено рисковано да вярва на обещанията ми. Доказвам ù, че невинаги ще съм при нея, когато има нужда от мен.
Майката на Дана ми носи храна на табла, сякаш съм инвалид. Благодаря ù и после намирам думите, които трябваше отдавна да кажа:
– Съжалявам. Много, много съжалявам.
Тя кима, но знам, че тези думи не са достатъчни. Предполагам, че съм го казвала много пъти и в един момент, вероятно снощи, тя е престанала да ми вярва.
Питам я къде е баща ми и тя отговаря, че оправя колата. Двамата са решили утре да ме пуснат на училище, за да мога да се извиня на приятелите си. Мога да ползвам компютъра, но през цялото време, докато вадя информация за домашните си, те седят зад мен и ме наблюдават. Изключено е да напиша мейл на Рианън. Повече от ясно е, че няма да ми върнат телефона.
Така и не успявам да си спомня събитията от предната нощ.
Останалата част от вечерта гледам в празния мрак и имам чувството, че и той ме гледа.
ден 6022
Възнамерявам да се събудя рано, около шест, и да напиша имейл на Рианън, за да ù обясня всичко. Предполагам, че се е отказала да ме чака, когато не съм се появил, но планът ми се проваля, когато ме събуждат малко преди пет.
– Майкъл, време е да ставаш.
Това е майка ми и за разлика от майката на Дана говори ласкаво, сякаш се извинява. В първия момент решавам, че трябва да ходя на плуване или нещо подобно, но когато ставам от леглото, виждам куфар. Чувам как майка ми буди сестрите ми в съседната стая.
– Време е да тръгваме за Хавай! – казва весело тя.
Почти веднага разбирам, че цялото семейство заминава за Хавай за седмица, понеже по-голямата сестра на Майкъл се омъжва там.
Само за мен няма да е седмица. За да се върна, трябва да се събудя в тялото на момче, което утре пътува обратно за Мериланд. Може да отнеме седмици, месеци, години. Може никога да не успея да се върна тук.
– Колата ще ни вземе след четиридесет и пет минути – вика от кухнята бащата на Майкъл.
Не мога да замина за нищо на света. Гардеробът на Майкъл се състои предимно от тениски на хеви метъл групи. Обувам джинси и тениска на „Металика“.
– С тая тениска си просиш щателна проверка на летището. Ще те претърсят навсякъде – казва едната от сестрите ми, когато минавам край нея в коридора.
Все още не знам какво ще правя.
Майкъл няма книжка и няма смисъл да вземам някоя от колите на родителите му. Сватбата на сестра му е чак в петък, така че поне ще може да стигне дотам навреме.
Кого заблуждавам? Дори ако сватбата е тази вечер, пак няма да се кача на самолета. Знам, че ще навлека огромни неприятности на Майкъл и му се извинявам с цялото си сърце, докато пиша бележката до родителите му, която оставям на масата в кухнята:
„Не мога да замина днес. Съжалявам. Ще се върна по-късно тази вечер. Ще дойда някак при вас до четвъртък.“