Всички са на горния етаж и аз се измъквам през задната врата. Мога да извикам такси, но се страхувам, че родителите на Майкъл ще се обадят в таксиметровите компании и ще питат дали някой е карал момче, облечено като металист.
На повече от два часа път съм от Рианън. Качвам се на първия автобус, който виждам, и питам шофьора кой е най-бързият начин да стигна до града ù. Той се смее и ми отговаря, че мога да стигна само с кола. Обяснявам, че това е изключено, и той ми казва, че първо трябва да стигна до Балтимор и оттам да тръгна обратно. Отнема около седем часа.
Когато пристигам, все още има време. Вървя два километра от центъра на града. Никой не ме спира на входа на училището, макар че съм голям, космат металист с дълга коса и тениска на „Металика“.
Опитвам се да си спомня програмата ù за днес. Разчитам на спомените си от деня, когато бях в тялото ù. Май физическо. Проверявам в салона, но там няма никого. После отивам на игрището зад сградата. Там е. Играе софтбол. На трета база е.
Тя ме забелязва. Махам ù. Не съм сигурен дали разбра, че съм аз. Чувствам се някак уязвим, учителят може да ме види и решавам да се върна в училището. Заставам до вратата. Рианън отива при учителя и му казва нещо. Той я поглежда съчувствено и слага друго момиче на трета база. Влизам вътре и я чакам в празния салон.
– Здрасти – казвам, когато тя се появява.
– Къде, по дяволите, беше?
Никога не съм я виждал толкова ядосана. Това е онзи гняв, който бушува в теб, когато се чувстваш предаден не само от един човек, а от цялата вселена.
– Бях заключен в стаята. Беше ужасно. Нямаше дори компютър.
– Чаках те. Станах, оправих леглото, закусих. И чаках. През цялото време нямаше покритие на телефона и си мислех, че си се опитвал да се обадиш, за да ми кажеш че закъсняваш. И чаках. Изчетох всички стари издания на „Поле и река“, защото това беше единственото четиво там. После чух стъпки. Бях толкова развълнувана. Хукнах към вратата. Не беше ти, както вече знаеш. Беше един осемдесетгодишен старец. Носеше убита сърна. Не знам кой от двама ни се изненада повече. Аз пищях, а той едва не получи удар. Не бях гола, но не бях и съвсем облечена. Толкова ми стана неудобно, а той се държа ужасно грубо. Каза, че съм влязла в чужда собственост. Отговорих, че съм племенницата на Арти, но той не ми повярва. Мисля, че единственото, което ме спаси, беше фамилното ми име. Стоях пред него полугола с паспорт в ръка, докато той сверяваше имената ни. По ръцете му имаше кръв. После заяви, че идват и други ловци. Може би беше решил, че колата ми е на някого от тях. Само че аз все още се надявах да дойдеш и не можех да си тръгна. Облякох се и чаках, докато деряха горкото животно. Останах там и след като си отидоха. Стъмни се. Миришеше на кръв, чаках те, но ти не дойде.
Разказвам ù за Дана. А после и за Майкъл и как съм избягал от къщата. Мисля, че обяснението ми я задоволява, но не я успокоява. Не ù е достатъчно.
– Как ще караме така? Как? – пита тя.
Ще ми се да имам отговор.
– Ела тук – казвам и я притискам до себе си, защото това е единственият отговор, който мога да предложа.
Оставаме така минутка. Не знаем какво следва.
Вратата на салона се отваря, отдръпваме се един от друг, но е прекалено късно. Първата ми мисъл е, че е момиче от класа ù или учителка. Оказва се, че някой е отворил не вратата към двора, а тази откъм коридора на училището, и не е учителка нито съученичка, а е Джъстин.
– Какво, по дяволите? Какво. По. Дяволите!
Рианън се опитва да обясни, но той веднага я прекъсва.
– Линдзи ми пусна съобщение, че не си добре. Идвам да видя как си. Е, наистина си добре. Няма да ви прекъсвам.
– Престани – намесва се Рианън.
– Кое да спра, кучко?
– Джъстин… – опитвам се да го успокоя, но той се обръща към мен и крещи:
– На теб дори не ти е позволено да говориш.
Каня се да кажа още нещо, но той ме удря, преди да съм успял да отворя уста. Първо ме удря по носа. Събаря ме на земята. Рианън пищи и се втурва да ми помогне.
– Винаги съм знаел, че си курва.
– Престани! – извиква Рианън.
Джъстин я оставя, пак идва при мен и започва да ме рита.
– Това ли е новото ти гадже? – крещи като откачен. – Обичаш ли го?
– Не го обичам – крещи и тя. – Но не обичам и теб.
Когато се опитва да ме ритне още веднъж, хващам крака му и го повалям на пода. Той се сгромолясва като чувал. За секунда си мисля, че това ще го спре, но той измъква крака си и ме сритва в брадата. Зъбите ми се удрят и изпукват.
Струва ми се, че чувам свирката на учителя, и след секунда момичетата се изсипват в салона с викове. Виждат сцената и се хващат една за друга, ахкат и охкат. Едно от момичетата се втурва към Рианън да види дали е добре. Джъстин става и пак ме рита, така че всички да видят надмощието му. За щастие, успявам да се претърколя в последния момент, така че не ме ритна силно. Искам да го ударя, да му причиня болка, но, честно казано, не знам как. Освен това трябва да си тръгна веднага. Всички ще разберат, че не съм от това училище. Независимо че Джъстин преби мен, а не аз него, могат да извикат полиция, защото съм влязъл в училището без разрешение.