Хуквам към Рианън, но приятелката ù застава пред нея да я брани. Като щит. Рианън я бута леко встрани.
– Трябва да тръгвам – казвам. – Ела там, където се срещнахме за пръв път. Когато успееш.
Усещам ръка на рамото си. Джъстин ме дърпа назад, но знам, че няма да ме удари в гръб.
Знам, че трябва да се изправя срещу него, да го ударя, ако трябва, но вместо това побягвам. Сигурен съм, че няма да ме последва. Ще се радва на победата, а също и да ме види как бягам от него.
Не искам да оставя Рианън разплакана, но… точно това правя. Тръгвам към спирката, влизам в една телефонна кабина и се обаждам на такси. Почти петдесет долара по-късно съм в „Старбъкс“. Ако допреди малко бях голям, космат металист с тениска на „Металика“, сега съм голям, космат, но пребит и целия в кръв металист с тениска на „Металика“. Поръчвам си кафе и оставям двадесет долара в бурканчето за бакшиш. Сега ще ми позволят да остана колкото си искам въпреки страшния ми вид.
Влизам в тоалетната и се измивам. После сядам и чакам.
И чакам.
И чакам.
Тя идва едва след шест.
Не се извинява. Не ми обяснява защо се е забавила толкова много. Дори не идва веднага до масата. Първо отива да си купи кафе.
– Наистина имам нужда от това – заявява и сяда. Знам, че говори за кафето и за нищо друго. – Вече съм на четири кафета и две сладки.
– Благодаря, че дойде – казвам формално.
– Мина ми през ум да не идвам, но, честно казано, дори не го обмислих като вариант – оглежда синините и раните ми. – Добре ли си?
– Добре съм.
– Я ме подсети пак как се казваш днес?
– Майкъл.
Тя ме оглежда отново и казва:
– Горкият Майкъл.
– Да, май не си е представял, че денят му ще мине така.
– Ставаме двама.
Имам усещането, че сме на стотици километри един от друг и от основната тема. Искам да скъся разстоянието.
– Какво стана с вас двамата? Приключи ли всичко?
– Да, и ти си получи своето.
– Много грозно звучи по този начин. Не го ли искаше и ти?
– Да, но не по този начин. Не и пред всички.
Вдигам ръка да докосна лицето ù, но тя се отдръпва и сгърчва лице. Отпускам ръка.
– Сега си свободна – казвам.
Тя клати глава. Очевидно пак съм сгрешил.
– Забравям колко малко знаеш за тези отношения. Колко малко опит имаш. Не съм свободна. Това, че съм скъсала с него, не означава че съм свободна. Все още съм привързана към него по десетки различни начини. Но няма да излизаме повече. Ще ми отнеме години да се почувствам свободна.
Искам да ù кажа, че поне е сложила началото и е отрязала въжето на една обвързаност, но замълчавам. Мисля, че е наясно, и най-вероятно не иска да го чуе точно сега.
– Трябваше да замина за Хавай, нали?
Тя веднага омеква. Знам, че въпросът е абсурден, но тя схваща какво имам предвид.
– Не биваше да заминаваш. Искам те тук.
– С теб?
– С мен. Когато можеш.
Искам да ù обещая повече, но съм наясно, че не мога, не бива.
Оставаме от двете страни на опънато високо над земята въже. Не гледаме надолу, но не правим и крачка напред. Използваме нейния телефон да проверим полетите за Хавай. Няма начин семейството на Майкъл да му е уредило полет за днес, така че Рианън ме закарва у дома.
– Разкажи ми повече за момичето, в което беше вчера.
Разказвам ù. Когато свършвам, въздухът в колата натежава от тъга. Решавам да ù разкажа за други дни, за други животи. По-щастливи. Разказвам ù как са ми пели приспивни песни, за първите ми срещи със слоновете в зоопарка и цирка, за първи целувки или почти целувки на лагери, или когато съм преспивал при приятели. Ще ми се да ù кажа, че въпреки липсата на опит, съм успял някак да живея, да изградя нещо като живот.
Приближаваме къщата на Майкъл.
– Искам да те видя утре – казвам.
– И аз искам, но и двамата знаем, че не е въпрос на желание.
– Добре, ще го кажа по друг начин – надявам се да те видя.
– Аз също се надявам.
Искам да я целуна за лека нощ. Не за довиждане. Но тя дори не се обръща към мен. Не искам да я притискам и да правя първата крачка. Не искам и да я питам, защото се страхувам, че ще ми откаже. Благодаря ù, че ме докара и всичко друго остава неизречено.