Не влизам веднага в къщата. Разхождам се. Искам времето да минава бързо. Заставам пред входната врата в десет. Влизам в паметта на Майкъл, за да разбера къде са резервните ключове, но преди да
успея да отворя, бащата на Майкъл е застанал пред мен.
Не казва нищо. Стои под лампата и ме гледа.
– Иде ми да те пребия, но май някой друг се е сетил преди мен.
Майка ми и сестрите ми са заминали за Хавай. Баща ми е останал заради мен.
Искам да му се извиня и му давам някакво обяснение. Звучи ужасно жалко и глупаво – искал съм да отида на концерта и е нямало как да им кажа предварително.
Чувствам се ужасно заради начина, по който обърквам живота на Майкъл. Изглежда личи, че наистина съм отвратен от поведението си, защото баща му омеква и май не е чак толкова ядосан.
Не се отървавам от наказанието: сумата за билетите ще ми бъде отнемана от джобните през цялата следваща година и докато съм в Хавай, може и да не ми разрешат да излизам, освен ако не е свързано със сватбата.
Ще се чувствам виновен до края на живота си.
Единствената добра новина е, че е имало билети за следващия ден.
Тази нощ създавам в паметта на Майкъл най-красивия спомен за най-жестокия роконцерт, на който… не е бил. Само за това се сещам, за да компенсирам поне малко последиците – да му дам нещо, за което си струва да изтърпи наказанието – един красив спомен.
ден 6023
Още преди да отворя очи, вече харесвам Вик. Всъщност е момче в тяло на момиче. Приема спокойно истината за себе си – точно като мен. Знае каква иска да бъде. Повечето хора на нашата възраст дори не трябва да се замислят над това. Правят каквото им е най-лесно. За да приемеш истината за себе си, трябва съзнателно да преминеш през отначало болезнения, но в крайна сметка благотворен процес да я разбереш.
За Вик денят е доста натоварен. Има тест по история и още един по математика. Следва репетиция с училищния оркестър. После има среща с момиче, което се казва Дон.
Ставам, обличам се, вземам ключовете и се качвам в колата.
Но когато стигам до завоя към училището, не завивам, а продължавам напред. Само три часа и малко до Рианън. Пуснах ù имейл, че с Вик пристигаме.
Не ù дадох време да ми отговори, нито възможност да ми откаже.
По пътя влизам в паметта на Вик и разучавам миналото ù. Едва ли има нещо по-тежко от това да си роден в друго тяло. Самият аз трябваше да се справям с такива трудности, докато растях, макар и само за ден.
Преди да се приспособя към начина, по който е устроен животът ми, се съпротивлявах срещу преминаването от едно тяло в друго. Харесвах се с дълга коса и ужасно мразех да се събудя и да видя, че я няма. В някои дни се чувствах като момиче, в други – като момче; състоянието ми невинаги отговаряше на пола на тялото, в което съм временно. Тогава все още вярвах на това, което казваха всички: или си момче, или си момиче. Бях твърде малък и не можех да си изградя мнение по въпроса. С течение на времето разбрах, че съм роден така: не бях нито момче, нито момиче и в същото време бях и двете.
Ужасно е да се чувстваш предаден от собственото си тяло. И си самотен, защото не можеш да кажеш на никого. Смяташ, че това е тайна само между теб и тялото ти. Мислиш, че това е битка, която никога няма да спечелиш, и въпреки всичко се бориш всеки ден. Изтощително е. Дори да се опиташ да не обръщаш внимание, енергията, която пропиляваш, за да пренебрегнеш проблем като този, ще те съкруши.
Вик е случила на родители. Те не са имали нищо против да облича джинси вместо полички, да си играе с камиончета вместо с кукли. Едва когато пораства и навлиза в пубертета, родителите ù разбират, че дъщеря им харесва момичета. На Вик ù отнема доста време, преди да го признае дори пред себе си – че харесва момичетата не като приятелки, а както ги харесва момче, че е трябвало да се роди момче и да живее като момче. Разбира, че живее в мъглявината между малко по-мъжествено момиче и малко по-женствено момче.
Бащата на Вик я разбира и я подкрепя по свой начин – тихо. Майка ù го приема много тежко. Уважава желанието ù да бъде с когото иска, но не може да се примири с мисълта, че има не дъщеря, а син.
Някои от приятелите на Вик разбират още когато е на тринадесет-четиринадесет. Други не могат да го приемат. Особено момичетата. За момчетата Вик е безполовото същество, което се мъкне с тях навсякъде. С времето това не се променя.
Дон винаги е край Вик. Ходят заедно в детската градина, в добри отношения са, но не са истински приятелки. Когато влизат в гимназията, Вик прекарва повече време с децата, които пишат поезия, но не показват стихотворенията си на никого, а Дон е сред онези, които на секундата ги пращат в литературни списания. Популярната мацка – касиер на класа и член на клуба по дебати, и свитичкото момиче в момчешко тяло.