– Сигурен съм, че е била съвършена.
– Мълчи сега и слушай.
Притискам ръката ù към гърдите си. Навеждам се към нея и я целувам. Кратка целувка.
– Разказвай.
Толкова ми харесва. Да я слушам. Никога никой не ми разказва случки от живота си. Обикновено сам трябва да се сетя какво става в живота на хората, защото знам, че когато ми разказват историите си, ще очакват от мен да ги запомня, а аз не съм сигурен, че ще мога. Освен това няма начин да разбера какво става по-нататък и как се развиват нещата, след като си отида. Не е ли ужасно да се довериш на някого и после доверието да изчезне?
Не, не искам да съм отговорен и за това.
С Рианън обаче не мога да устоя на изкушението. Тя продължава да разказва.
– И така, имах си вече мечтаната бална рокля. Беше ред на мама. Изненада ме, когато се запъти към балните рокли. Никога не я бях виждала облечена официално. Никога, по никакъв повод. Точно това ме изненада най-много. Не аз, я тя беше Пепеляшка. Когато си облякохме тоалетите, започнаха да ни гримират и да слагат разни неща по лицата ни. Мислех, че мама ще откачи, но всъщност ù харесваше. Не направиха кой знае какво с лицето ù – само добавиха малко цвят. Това беше достатъчно, за да изглежда красива. Знам, че е трудно да повярваш, понеже я познаваш и си я виждал как изглежда сега, но тогава приличаше на филмова звезда. Всички останали майки ù правеха комплименти. И когато дойде време за ревюто, тя просто излезе и мина по сцената като истински професионалист. Хората я аплодираха. С мама се усмихвахме. Истински. Не ни разрешиха да запазим роклите, но помня как през целия път до вкъщи, тя все повтаряше, че било страхотно. Когато се прибрахме, вместо да се държи странно, татко ни погледна така, сякаш сме извънземни, но най-хубавото беше, че реши да се присъедини към настроението ни, и каза, че ние сме неговите супермодели. Накара ни да направим шоу в хола специално за него. И ние го направихме. Толкова се смяхме. И денят свърши. Мисля, че оттогава не съм виждала мама с грим. И аз не станах супермодел. Но онзи ден ми напомня на този. Защото беше като ден за почивка от всичко, нали?
– Така изглежда.
– Не мога да повярвам, че ти разказах всичко това.
– Защо?
– Защото… Не знам. Просто звучи глупаво.
– Не, звучи като един прекрасен ден.
– Сега е твой ред да ми разкажеш – подканва ме тя.
– О, аз никога не съм бил на ревю с майка си – шегувам се… макар че всъщност съм участвал в няколко.
Тя ме удря закачливо по рамото.
– Не, разкажи ми за някой ден като този.
Влизам в паметта на Джъстин и разбирам, че се е преместил тук на дванадесет, следователно мога да споделя с нея всичко, което се е случило в живота му преди това. Обаче не искам да го правя. Искам да ù дам нещо свое.
– Бях на около единадесет – опитвам се да си спомня името на момчето, в чието тяло бях този ден, но съм забравил. – Играехме на криеница с приятелите ми. Бяхме в гората и по някаква причина, която не знам и до днес, реших да се покатеря на едно дърво. Май преди това не се бях катерил по дърветата. Намерих едно с ниски клони и започнах да се катеря. Нагоре, нагоре. Беше толкова естествено. Като ходенето. В спомените ми онова дърво беше високо стотици метри. Хиляди дори. Все още се катерех, когато разбрах, че съм много над останалите дървета. Бях съвсем сам. Държах се за ствола, а земята беше сякаш накрай света. Имам ярки спомени от онзи ден. Виждам високото дърво. Градът, далече под мен. Беше като магия – разказвам. – Няма друга дума, с която да го опиша. Чувах как приятелите ми викат долу, когато ги разкриваха на местата, където се бяха скрили; играта си продължаваше, а аз бях там, горе, съвсем сам, на едно съвсем различно място. Виждах света от върха. Когато ти се случи за пръв път, няма по-изумителното нещо от това. Никога не бях летял със самолет, не съм сигурен, че се бях качвал на високи сгради. И сега бях там, горе, извисен над всичко. Бях успял да достигна до това специални място и бях успял съвсем сам. Никой не ми беше помогнал, не ми беше дал наготово тази красота и това усещане. Нито ми беше казал да го направя. Бях се изкатерил и това беше моята награда – да гледам света съвсем сам. И тогава разбрах, че съм имал нужда точно от това.