Вик никога не би хвърлила око на Дон. Никога не би допуснала, че между двете може да има нещо, ако Дон не я бе забелязала първа.
Дон обаче я забелязва. Следи я с поглед където и да се намира. Когато затвори очи, заспива с мисълта за нея. Няма представа кое я привлича – грубоватото момиче или нежното момче, но накрая решава, че няма кой знае какво значение. Просто я привлича Вик.
Вик няма представа, че Дон съществува. Не я забелязва, не и по този начин. Както след време Дон ù признава, положението става нетърпимо. Имат доста общи приятели, които да ги запознаят, но Дон решава да рискува без посредници. И така, един ден, когато вижда Вик да тръгва с момчетата към стадиона, тя се качва в колата и кара след тях. Както е предполагала, Вик е там просто за компания, а не толкова за тренировката. Дон отива при нея и я поздравява. Вик не схваща веднага защо това момиче я заговаря и защо е толкова притеснена, но скоро започва да разбира какво се случва и да осъзнава какво иска да се случи.
Същата вечер остава с Дон, а не с момчетата.
Дон седи и говори с часове, но Вик предлага да пият по кафе и така започва всичко.
Има и добри, и лоши моменти, но най-същественото остава: Дон я гледа така, както Вик иска да я гледат.
За родителите ù Вик все още е дъщерята, която винаги са имали, но много други хора – и приятели, и непознати – я виждат такава, каквато тя повече не иска да бъде. Само Дон съзира истинското ù аз.
Някой би нарекъл това заслепение. Но Дон не е сляпа. Напротив, съвсем ясно и отчетливо вижда личността срещу себе си.
Докато преживявам спомените на Вик, изпитвам благодарност и копнеж. Не копнежът на Вик, а своя копнеж. Точно това искам от Рианън. Това искам да ù дам. Но как да я накарам да погледне през мъглявината, при положение че съм тяло, което тя не вижда и няма да види, и в реалния живот никога няма да прегърне мен, а нечие друго тяло.
Пристигам точно преди обедната почивка. Вече знам програмата ù наизуст и чакам звънецът да бие. Виждам как излиза от вратата. Говори с приятелката си Ребека. Не ме забелязва, дори не поглежда към мен. Тръгвам след нея. Не знам дали съм дух от миналото, настоящето или бъдещето ù.
След малко с Ребека се разделят и мога да говоря с нея.
– Здравей.
Ето мигът на колебанието, преди да се обърне. Ала когато се обръща, по очите ù разбирам, че вижда мен.
– Здрасти. Защо ли не съм изненадана, че си тук.
Не очаквах такова посрещане, но все пак я разбирам. Когато сме сами, аз съм посоката ù, когато сме в училището, аз съм пречката.
– Обяд? – питам.
– Става, но после трябва да се върна.
Отвръщам, че няма проблем, и тръгваме, но докато вървим, забелязвам начина, по който я гледат съучениците ù – някои с уважение, но повечето с неодобрение. Тя знае, че съм забелязал.
– Очевидно сега съм курвата на металиста. Дори съм спала с някой от „Металика“. Може да е смешно, но всъщност не е – заявява и ме оглежда. – Но сега не си металист. Изобщо не знам с кого имам работа днес.
– Казвам се Вик. Физически съм жена, но всъщност съм момче.
Рианън въздъхва.
– Дори не знам какво означава.
Опитвам се да ù обясня, но тя ме спира.
– Нека говорим, като излезем от училището. Защо не повървиш малко зад мен. Просто ще е по-лесно.
Нямам избор – тръгвам след нея.
Влизаме в някаква закусвалня, където средната възраст на клиентите е около деветдесет и основното в менюто е ябълков сос. Не е най-подходящото място за ученици. Сядаме, поръчваме и аз моля Рианън да ми разкаже какви са последиците от вчерашния ден.
– Мисля, че Джъстин не е особено разстроен. Момичета чакат на опашка да го успокояват. Жалка картинка. Ребека е страхотна приятелка. Кълна се, ако имаше длъжност „Приятелство – връзки с обществеността“, тя щеше да е най-добрата. Всъщност тя разпространява моята версия за случилото се.
– И каква твоята версия?
– Ами че Джъстин е задник, а онова момче не ми е никакво и само сме разговаряли.
Първата част на изречението е както трябва – няма спор, че онзи е задник, но втората никак не ми харесва.
– Съжалявам, че всичко се разпадна така бързо и по този начин – казвам.
– Можеше и да е по-зле. И е време да спрем да се извиняваме. Не може всяко изречение да започва със „Съжалявам“.
Говори като човек, който се е отказал от всичко, но не разбирам точно от какво и дали аз влизам в сметката.
– Значи си момиче, което е момче?
– Нещо такова – отговарям, но усещам, че не ù се приказва за това.