– Колко часа кара?
– Три.
– Какво изпускаш в училище?
– Два теста и среща с приятелката ми.
– Мислиш ли, че е честно?
– Какво искаш да кажеш? – питам.
– Виж, радвам се, че си изминал целия този път. Наистина се радвам, но снощи не се наспах и съм в лошо настроение, а тази сутрин, когато получих имейла ти, се запитах: честно ли е това? Не спрямо теб, а спрямо хората, чийто живот крадеш.
– Рианън, винаги внимавам…
– Знам. Знам, че е само за един ден, но ако днес се случи нещо неочаквано? Ами ако приятелката ù е организирала нещо специално? Някаква приятна изненада? Ами ако съученикът ù, с когото правят опити по химия, не може да се справи, защото не си там? Ами ако… не знам. Ако е трябвало да спаси бебе от катастрофа, а няма да е там.
– Съгласен съм. Но нека погледнем така – ами ако на мен ми се случи нещо важно? Ако аз трябва да съм някъде, където съм необходим, където присъствието ми има значение.
– Да, но не е ли редно да поставиш нейния живот пред своя?
– Защо?
– Защото ти си само гост.
Да, така е, но е ужасно, че го чувам от нея. Тя се усеща и веднага продължава, опитвайки се да смекчи тона.
– Не казвам, че нямаш значение. Знаеш, че не го мисля. Ти си човекът, когото обичам най-много на света.
– Наистина ли?
– Какво значи „наистина ли“?
– Вчера каза, че не ме обичаш.
– Не говорех за теб, а за металиста.
Храната пристига и Рианън буквално забива един картоф в кетчупа.
– Знаеш, че те обичам, нали? – казвам.
– Знам – не изглежда по-щастлива, напротив.
– Ще го преодолеем. Всяка връзка преминава през трудности в началото. Това е нашата трудна част. Не е пъзел, в който парчетата се нареждат веднага. При хората е различно – трябва сам да моделираш парчетата, така че да си паснат.
– Но твоето парче сменя формата си всеки ден.
– Само физически.
– Да – най-сетне изяжда картофа. – Изглежда, трябва да поработя над моето парче от пъзела. Прекалено много неща се случват и заради присъствието ти тук, сега е направо непоносимо.
– Ще си тръгна, веднага след като се наобядваме – прошепвам.
– Не казвам, че искам да си тръгнеш, а по-скоро, че имам нужда да остана сама.
– Разбирам – уверявам я.
Наистина разбирам.
– Добре – усмихва се. – Сега ми разкажи на каква среща отиваш тази вечер. Ако аз не мога да съм с теб, искам да знам с кого си.
Пуснах съобщение на Дон да ù кажа, че не съм на училище, но срещата не отпада. Разбрахме се да се видим след тренировката ù по хокей на трева. Прибирам се в дома на Вик в обичайното време и след това се затварям в стаята си, където се чувствам значително по-спокоен. Изпитвам странно вълнение.
Вик има огромна колекция вратовръзки, което ме навежда на мисълта, че обича да ги носи. Обличам риза, панталони и сако, слагам и вратовръзка. Може би е малко прекалено, но знам, че Дон ще я… го хареса.
Докато чакам да стане време за срещата, ровя из интернет. Нямам нищо от Рианън, но и не очаквам. За сметка на това съм получил осем имейла от Нейтън, които засега решавам да не отварям. После влизам в плейлистата на Вик и слушам някои от любимите ù песни. Това е един от начините да научавам за новите групи и тенденции в музиката.
Наближава шест и съм вече навън. Най-странното е вълнението и приятното усещане, което изпитвам. Искам да съм част от нещо, което действа напук на трудностите.
Дон не ме разочарова. Определено харесва облеклото ми. Казва, че приличам на френски модел. Има да ми разказва много неща за деня си, и непрекъснато ме разпитва къде съм била. Деликатен момент – не искам да хванат Вик в лъжа, затова казвам, че съвсем спонтанно съм решила да си взема един ден ей така. Без причина. Без тестове, без бутане по коридорите. Искала съм да покарам, да отида някъде, където досега не съм била, и да се върна навреме да се видя с нея.
Дон напълно подкрепя решението ми. Не пита защо не съм я поканила да дойде с мен. Надявам се Вик да запомни деня точно по този начин – като почивен ден.
Трябва да влизам в съзнанието на Вик с мълниеносна скорост, за да следвам всички теми, по които говори Дон. Спомените на Вик за Дон, до които
успях да се добера, са точни – Дон я възприема като нещо красиво, близко и напълно разбираемо, но не го афишира. Просто се усеща.
Съзнавам, че положението им е много по-различно от нашето. Аз не съм Вик и Рианън не е Дон, но част от мен се заблуждава, иска да сме като тях, иска любовта ни да е силна и непоклатима.
И двете имат коли, но по настояване на Дон, Вик я следва с колата си до тях, за да я изпрати до вратата и да се целунат за лека нощ. Мисля, че това е мил и нежен жест. Хващам Дон за ръка и се качваме по стълбите. Нямам представа дали родителите ù са у дома, но ако на нея не ù пука, защо на мен да ми пука?