Заставаме пред вратата с мрежа против комари и се гледаме като флиртуваща двойка от петдесетте. Тогава Дон се навежда и ме целува чувствено. Политаме към храстите. Тя ме бута назад в мрака, а аз сякаш я поглъщам цялата. Толкова силно, вълнуващо чувство. За малко да си изгубя ума. Губя обаче връзката с ума на Вик и от устните ми несъзнателно се изплъзва името на Рианън.
В първия момент решавам, че Дон не ме е чула, но след секунда тя се отдръпва и ме пита какво съм казала. И аз ù отвръщам, че е като в песента. Не знаеш ли тази песен? Обяснявам ù, че винаги съм се чудила какво означава, но сега ми се струва, че чувството между нас ми напомня за тази дума. Дон казва, че не знае за какво говоря, но няма никакво значение. Предполагам, че е свикнала със странностите на Вик, която ù обещава да ù пусне песента.
След малко сме на земята, покрити с листа. Вратовръзката ми се закача за един храст, но не обръщаме внимание. Нищо няма значение. Съществуваме само ние.
Тази нощ получавам имейл от Рианън.
А,
Денят беше доста странен. Смятам обаче, че моментът е такъв. Не става дума за теб, нито пък за любовта. Става дума за това, че сблъсъкът стана някак изведнъж. Мисля, че разбираш какво искам да ти кажа.
Нека опитаме пак, но според мен не е добре да идваш в училище. Много ми е трудно. Да се видим след това. Някъде, където няма следи от предишния ми живот. Да бъдем само ние двамата.
Трудно ми и да си представя, но ми се ще парчетата от пъзела някак да си паснат.
С любов,
Р.
ден 6024
На другия ден не се будя от аларма. Отварям очи и виждам нечия майка, моята майка за деня, седнала на леглото ми и ме гледа. Усещам, че съжалява, задето ме буди толкова рано, но всъщност е много тъжна.
Тя ме докосва леко по крака:
– Време е да ставаш – казва тихо, сякаш иска преходът от съня към реалността да е възможно най-плавен и лек. – Закачих дрехите ти на вратата на гардероба. Тръгваме след четиридесет и пет минути. Баща ти е разстроен. Всички сме разстроени, но той го приема много тежко, така че… не го безпокой. Става ли?
Тя ми говори, а аз дори не се опитвам да разбера как се казвам, кой съм и какво се случва. Едва когато затваря вратата след себе си, виждам черния костюм и започвам да осъзнавам.
Дядо ми е починал и трябва да отида на първото погребение в живота си. Обяснявам на майка, че съм забравил да кажа на приятелите си да ми вземат домашното, и отивам да напиша имейл на Рианън – едва ли ще успея да отида днес. Службата е на около два часа път от къщи. Поне няма да спим там.
Баща му не излиза от спалнята цяла сутрин, но точно когато натискам да изпратя имейла на Рианън, той се появява на вратата. Изглежда не само разстроен, а така, сякаш току-що е ослепял. В очите му има такава болка, като че ли е изгубил всичко на света. И болката се е разляла до всяка клетка на тялото му. Вратовръзката му виси, завързана е като от слепец.
– Марк – казва. Марк. Така се казвам днес, но когато чувам името си от устата му, то прозвучава като мантра, като вик. Сякаш не иска да повярва. Майка ми влиза.
– О, любов моя – простенва тя, увива ръце около баща ми и се залавя да оправи вратовръзката му. После ме пита дали съм готов.
Изчиствам историята от компютъра, изключвам го и казвам, че трябва само да си обуя обувките.
На път за погребението всички мълчим. Радиото е включено, вървят новини, но никой не слуша. Мисля, че майката и бащата на Марк правят това, което правя и аз – ровят из спомените за дядото на Марк.
Повечето спомени, които намирам, са като нямо кино. Тихи. Седим в лодка и чакаме рибата да клъвне. После виждам как седи начело на масата и реже пуйката в Деня на благодарността с такава гордост, сякаш това е мисията му в живота. Когато съм бил по-малък, ме е водил в зоопарка. Спомням си авторитетния му глас, докато разказва за мечките и лъвовете. Не си спомням самите животни, а само усещането за тях, което той създава с думи.
И ето я смъртта му, преди дори да разбера какво означава самата дума. Тя е като дух, като фон за спомените, но съм сигурен, че е много по-видима и осезаема в мислите на родителите ми. Връщам се към последните месеци, когато болестта го поваля и той сякаш се е свил в себе си и гасне. Спомням си и онзи странен момент, когато изведнъж ставам по-висок от него.
Смъртта му все пак е изненада. Всички знаем, че този миг ще дойде, но не го очакваме точно този ден. Майка ми вдига телефона. Явно не е трябвало да чуя думите ù, за да не разбера какво не е наред. Качила се е на колата и е отишла в офиса на баща ми да му съобщи.