Не съм бил там. Не съм видял какво се е случило, но сега баща ми изглежда ужасно смален. Сякаш, когато наш близък си отива от този свят, миг преди да го отнесе смъртта, заставаме на негово място – преживяваме живота му отзад напред, от смъртта към живота, от болестта до здравето.
Рибите в съседните езера и реки ще са в безопасност днес, защото всички рибари в околността са на погребението. Малцина са с костюми и още по-малко – с вратовръзки. Цялото семейство е тук – разплаканите ми братовчеди, братовчедки, лели, чичовци, които се опитват да се държат мъжки. Баща ми го приема най-тежко и всички му изказват съболезнования. Майка ми и аз стоим от двете му страни. Кимат ни и ни потупват по раменете за кураж.
Чувствам се като натрапник. Опитвам се да запаметя всяка подробност от случващото се, за да оставя на Майк спомен от деня, защото знам, че би искал да го запомни.
Не съм подготвен да видя отворен ковчег, но когато влизаме в църквата, съзнавам, че трябва да се стегна. Сядаме на първата редица и усещам, че не мога да откъсна очи от покойника. Тяло, в което няма нищо. (Ако за секунда изляза от тялото на Марк и той не се върне в него, ще изглежда точно така.) Не изглежда като заспал, макар че от погребалната агенция доста са се постарали да му придадат такъв вид.
Дядото на Марк е роден и е израснал в този град. През целия си живот е бил сред хората тук. Много неща могат да се кажат за него. Много чувство може да се вложи във всяка дума. Дори пасторът изглежда разстроен – говори обичайните за погребение слова, свикнал е да извършва подобни церемонии, но гласът му едва се чува.
После на амвона застава баща ми. Всяка дума се препъва във въздишка, после дъхът му секва и раменете му увисват. Майката на Марк става и отива до него. Изглежда, баща ми иска тя да продължи да чете, но после решава да довърши сам. Оставя листовете настрани и говори. Разгръща спомените си пред нас. Понякога са объркани, някак овехтели, но това изпитва той, когато мисли за баща си. Хората плачат, смеят се, кимат и се съгласяват.
Очите ми се пълнят със сълзи и ей сега ще се търкулнат по лицето ми. В началото не разбирам защо. Не познавам човека, за когото говорят. Не познавам никого тук. Не съм част от събитието. Не съм се замислял, но от известно време си давам сметка, че истината не ме е покосявала с цялата си сила. Сега се случва точно това – тя ме смазва.
Никога няма да имам семейство, което да тъгува за мен, нито хора, които да ме обичат, както хората обичат този човек тук. Няма да оставя спомени. Няма кой да ме опознае, да разбере какво съм направил. Ако умра, никой няма да забележи. Само Рианън ще знае, че ме е имало.
Плача, защото завиждам на дядото на Марк, завиждам на всеки, когото обичат и за когото тъгуват.
Дори след като баща ми завършва речта си, аз все още плача с глас. Родителите ми сядат до мен и ме успокояват. Плача. Искам Марк да запомни, че сълзите ми са за дядо му. Да знае, че е бил тук.
Спускат тялото в земята. Странен ритуал. Стоя, докато го полагат в гроба, докато казват молитвите. Чакам реда си да хвърля пръст върху ковчега му. Никога повече този човек няма да накара толкова много хора да мислят за него. Въпреки че не го познавам, ми се иска да беше тук, за да види.
След това всички отиваме в дома му. Скоро мебелите ще бъдат разпродадени или изнесени. Близките ще идват от време на време, но точно сега къщата прилича на музей, в който са изложени картини на тема тъга. Разказват всякакви истории, понякога една и съща история се коментира в две различни стаи. Не познавам присъстващите и съм убеден, че Марк също не ги познава, или поне някои от тях, но важното е, че в живота на дядо му е имало много повече хора, отколкото Марк е предполагал.
След храната, спомените, успокоенията и съболезнованията си отиваме. Майката на Марк не е пила нищо, за да кара колата. Тръгваме по тъмно. Не мога да разбера дали бащата на Марк е заспал, или се е умислил.
– Беше много дълъг ден – казва майката на Марк. Слушаме новините, които се повтарят на половин час, и най-сетне се прибираме.
Опитвам се да мисля, че това е моят живот. Че това са моите родители, но се чувствам празен.
Защото знам истината.
ден 6025
На следващата сутрин ми е трудно да надигна глава от възглавницата, не мога да вдигна и ръцете си. Нито да стана от леглото.
Защото тежа поне сто и петдесет килограма.
И преди съм бил тежък, но никога чак толкова. Сякаш някой е сложил чували с месо под мишниците и по краката ми. Налага се да полагам огромни усилия дори за елементарни движения, защото не мускулите ми тежат, а месото. Не съм културист или борец, а съм просто дебел. Отпуснат, огромен, тлъст.