След като се оглеждам наоколо, обръщам поглед навътре. Фин Тейлър се е изолирал от света, изглежда така от мързел и безразличие към тялото си, което би било извратено, в случай че открия целеустременост в начина му на саморазрушение.
Напълно съм сигурен, че ако вляза по-дълбоко в съзнанието му, ще открия човечност и доброта, но за моя изненада намирам чувство, чийто еквивалент излиза на повърхността като оригване.
Тръгвам тежко към душа. От пъпа му изваждам пух и мръсотия колкото котешка лапа и се налага да натискам доста яко, за да отмия мръсотията. Вероятно е настъпило време, когато дори личната хигиена се е превърнала в нещо крайно изтощително, и той се е предал.
Пет минути след като излизам от банята, вече се потя.
Не желая Рианън да ме вижда в този вид. Ще ми се обаче да я видя. Не мога да отлагам срещата втори пореден ден, не и в момент, когато отношенията ни са толкова деликатни. Пиша ù имейл и ù казвам, че днес съм огромен, но искам да се видим след училище.
Намирам се доста близо до книжарницата и предлагам да се чакаме направо там.
Моля се да дойде.
Нищо в спомените на Фин не ми подсказва, че училището му липсва, но все пак отивам. Нека сам реши кога да не ходи. Може би, когато осъзнае какво прави. Заради огромното тяло, трябва да се съсредоточа повече от обикновено. Кракът ми на педала, разстоянието между мен, стените и хората – нужни са голяма прецизност и усилия да се приспособя.
Каква неприкрита неприязън в очите на хората! Не само съучениците ми, но и учителите ми ме гледат с отвращение. Минувачите по улицата също.
Вероятно се опитват да разберат защо Фин е стигнал дотук и се страхуват, че един ден може и на тях да се случи. Може би затова го презират. Първичен, защитен страх.
Облякох се в черно, защото съм чувал, че черното прави хората по-слаби, но не и в моя случай. Аз съм огромна черна топка, въргаляща се по коридора.
Само обядът е по-приятен. Фин се храни с двамата си приятели от началното училище – Ралф и Гилън. Да, те се шегуват с фигурата му, но не със злоба. Всъщност не им пука. Ако беше слаб, пак щяха да му се подиграват. Но ми се струва, че с тях мога да си поема глътка въздух.
След училище се прибирам да се изкъпя и преоблека. Питам се дали е редно да създам някакъв травмиращ спомен в съзнанието на Фин, та да не яде толкова много. Веднага обаче изпитвам ужас от собствените си мисли. Напомням си, че не е моя работа да му казвам какво да прави с живота си.
За срещата с Рианън обличам риза XXXL и джинси 46 размер. Опитвам да сложа вратовръзка, но тя изглежда като писта за ски върху корема ми.
Когато сядам в кафенето на книжарницата, столът под мен се огъва. Решавам да се поразходя и да разгледам книгите, но редиците са прекалено тесни и през цялото време събарям книги от рафтовете. Накрая се отказвам и заставам да я чакам отпред.
Тя ме забелязва на секундата. Не че е възможно да не ме забележи. Да, виждам, че ме разпознава, но не е щастлива.
– Здрасти – казвам.
– Ами здрасти.
Стоим и мълчим.
– Какво има? – питам.
– Просто се опитвам да те обхвана с поглед.
– Не гледай опаковката, а това, което е в нея.
– Лесно ти е да го кажеш, защото аз никога не се променям, нали?
И да, и не, мисля си. Тялото ù е същото, но през цялото време ми се струва, че се срещам с различна Рианън. Всяко нейно настроение ми разкрива различен човек.
– Да тръгваме – предлагам аз.
– Накъде?
– Мислех си… вече бяхме до океана и в планината, този път да опитаме вечеря и кино.
Спечелвам си усмивка.
– Все едно сме на среща.
– Ще ти купя цветя, ако ми позволиш.
– Добре, купи ми цветя – заявява тя, сякаш да ме предизвика.
Рианън е единственото момиче в киното с дузина рози на седалката до себе си. Единственото момиче, чийто кавалер прелива от стола и се изсипва върху нейния. Опитвам се да оправя положението, като я прегръщам през раменете, но усещам, че съм потен, а потта мирише и я мокри. Освен това чувам затрудненото дишане, което чак свисти, когато правя по-големи усилия.
След рекламите решавам да се преместя през една седалка, слагам ръка на тази между нас и тя я хваща. Изкарваме така десетина минути, после тя се преструва, че нещо я сърби, и се дръпва. Повече не докосва ръката ми.
Избрал съм хубаво място за вечеря, но никак не е сигурно, че вечерята ще е приятна. Тя не откъсва очи от мен… От Фин.
– Какво има? – питам най-сетне.
– Просто… не те виждам отвътре. Обикновено успявам. Виждам пламъка в очите ти, но тази вечер не мога.
Май това е комплимент, но, от друга страна, е доста обезкуражаващо.