– Кълна се, тук съм.
– Знам, но това не променя начина, по който се чувствам. Гледам, но не чувствам нищо.
– Не се притеснявай. Причината е, че той е толкова различен. Така че, в известен смисъл, е нормално.
– Вероятно си прав – казва тя и набожда една аспержа. Сякаш вилицата е копие.
Никак не е убедителна, а когато се стигне дотам, че да се убеждаваме, знам че съм загубил битката.
Не е среща. Нито приятелство. А паднало, опънатото над главите ни въже, което още не е се ударило в предпазната мрежа.
Колите ни са пред книжарницата. Тя носи розите, сякаш са торба с продукти. Сигурно съм очаквал да ги притисне до сърцето си, а не да ги ползва като бухалка, в случай, че се наложи.
– Кажи ми какво става – осмелявам се да попитам.
– Просто вечерта е малко странна – вдига розите, помирисва ги. – Можем да си позволяваме такива вечери, нали? Особено като се има предвид…
– Да, особено като се има предвид.
Ако бях в друго тяло, щях да я целуна, а целувката щеше да промени развитието на вечерта. Ако бях в друго тяло, щеше да ме види отвътре. Да види това, което иска да види.
Но сега е неловко.
Тя тиква розите под носа ми. Вдишвам аромата им.
– Благодаря за цветята – казва.
Това е нашето довиждане.
ден 6026
Изпитвам огромно чувство за вина от облекчението, че се събуждам със значително по-малки размери. Изпитвам вина, защото разбирам, че съм се променил. Преди не ме интересуваше как ме възприемат хората, но сега с всеки изминал ден започвам да обръщам внимание на външността си, опитвайки се да се погледна през очите на Рианън. Вече осъждам физическите недостатъци на хората като всеки друг. Ставам като тях, но същевременно имам чувството за огромна загуба, която не мога да определя.
Лиза Маршъл прилича доста на приятелката на Рианън, Ребека – тъмна права коса, сини очи, лунички. Не е от момичетата, след които се обръщаш, но определено е от онези, които не можеш да забравиш, ако седят до теб в класната стая.
Рианън ще ме хареса днес. Поне така си мисля.
Веднага изпитвам чувство за вина заради мисълта си.
В пощата ми има имейл от нея. Започва така:
Много искам да се видим днес.
Хубаво начало на деня, казвам си. Но после чета по-нататък.
Трябва да поговорим.
Сега вече не знам какво да мисля.
Денят се превръща в огромно очакване, обратно броене, макар да не знам какво ще се случи след последното число. Колкото повече часовникът бяга напред, толкова по-силно пулсират страховете ми.
Лиза не обръща достатъчно внимание на приятелките си днес.
Рианън ми каза да я чакам на паркинга на училището. Вероятно защото днес съм момиче и няма опасност някой да види нещо подозрително във факта, че две момичета си говорят. И бездруго хората вече си мислят, че си пада по металисти.
Пристигам по-рано и сядам на една пейка с книга на Алис Хофман. От време на време вдигам поглед и се заглеждам в преминаващите хора, излезли да потичат. Книгата на Лиза е увлекателна – почти не забелязвам кога Рианън се е приближила до мен и вече дори сяда. Не мога да сдържа усмивката си.
– Здравей – казвам.
– Здравей.
Преди да ми съобщи това, което е намислила, я питам как е минал денят ù, питам за училище, за времето, за какво ли не, само и само да избегна темата за нас. Това, уви, продължава само десетина минути.
– А, трябва да ти кажа някои неща…
Знам, че след подобно изречение рядко следва нещо хубаво.
Но не спирам да се надявам. Макар че каза неща и даде да се разбере, че става дума за повече от едно нещо, всичко се свежда до едно-единствено изречение:
– Мисля, че не мога да продължа.
– Мислиш, че не можеш да продължиш или не искаш?
– Искам. Наистина искам. Но как, А? Не виждам как можем да го направим?
– Какво имаш предвид?
– Това, че всеки ден си различен човек. А аз не мога да обичам по един и същи начин всеки човек, в чието тяло се намираш за деня. Знам, че е само опаковка. Но не мога, А. Опитах се. И не мога. Искам, искам аз да съм човекът, който да постигне такова съвършенство, но не мога. И не е само това. Скъсах с Джъстин преди дни и ми трябва време да го приема, да го осъзная. Има толкова много неща, които не можеш да направиш за мен. Не можеш да излезеш с мен и приятелите ми. Не мога дори да им разкажа за теб, защото ще ме помислят за откачалка. И това ме побърква още повече. Никога няма да се запознаеш с родителите ми, нито да си легна с теб и да се събудя до теб на сутринта. Никога. Опитвах да се убедя, че всичко това няма значение. Наистина се опитвах, но изгубих спора със себе си. Не мога дори да продължавам да водя този спор, защото знам какъв ще е отговорът. Винаги един и същ.