Тук може би е онзи миг във филмите, в който непослушният приятел казва: „Обещавам да се променя.“. Може би точно в този момент трябва да я убедя, че нещата ще се променят, че мога да ù покажа, че е възможно. Ала мога да ù дам само най-красивата си мечта. Онази, която не съм имал смелостта да споделя с никого.
– Не е невъзможно – казвам. – Нима смяташ, че не съм водил тези спорове със себе си? Че не съм си мислил същото? Опитвам се да си представя как да създадем бъдеще заедно. Какво ще кажеш? Единият начин е да живеем в голям град. Така няма да се налага да пътувам толкова често, защото в големите градове има повече тела и мога да остана там. Въпреки че не знам как точно работи механизмът на моя живот и как минавам от едно тяло в друго, съм наясно, че никога не се случва на голямо разстояние. Ако примерно живеем в Ню Йорк, няма да съм далеч от теб. Толкова много хора. Можем да се виждаме през цялото време. Да бъдем заедно. Съзнавам, че е лудост и не можеш да напуснеш дома си веднага. Но в крайна сметка все някога ще заживеем заедно. Постепенно това ще стане нашият начин на живот. Знам, че няма да се събуждам до теб, но ще бъда с теб през целия ден. Няма да е нормален живот, знам. Но ще е живот. И ще бъдем заедно.
Представял съм си как живеем заедно в наш апартамент. Аз се прибирам всеки ден, събувам си обувките, правим заедно вечеря, лягаме в леглото, аз излизам на пръсти, когато наближи полунощ. Ще израстваме заедно. Опознавайки нея, ще опознавам света.
Но тя клати глава. В очите ù има сълзи. И ето къде фантазията ми се пука като сапунен мехур. Превръща се в обикновен сън на кръгъл глупак.
– Това никога няма да се случи – казва внимателно тя. – Иска ми се да повярвам, но не мога.
– Но, Рианън…
– Искам да знаеш, че ако беше момче… едно и също момче всеки ден, ако вътрешността можеше да се превърне в опаковка, може би щях да те обичам завинаги. Не става дума за това какъв човек си, не става сума за същността ти, надявам се, че разбираш. Но останалата част се оказва ужасно трудна. Може би има момичета, които биха могли да се справят с такова предизвикателство, но аз не съм от тях. Просто не мога.
Сълзите ми капят.
– И… какво сега? Това ли е? Прекратяваме ли?
– Искам всеки от нас да бъде част от живота на другия. Но твоят живот не бива да изкарва моя от релсите. Искам да бъда с приятелите си, А. Искам да ходя на училище, да отида на абитуриентски бал, да изживея всичко, което ще изживеят моите връстници. Благодарна съм, истински съм благодарна, че вече не съм с Джъстин. Не мога обаче да се откажа от останалите неща.
Изумявам се от горчивината в думите си:
– Не можеш да го направиш за мен, както аз го правя за теб?
– Не мога, съжалявам, но не мога.
На открито сме, но стените се затварят. Стъпили сме на земята, но в същото време тя е пропаднала под нозете ми.
– Рианън… – и млъквам. Думите ми свършват тук. Нямам повече доводи. Тя ме целува по бузата.
– Трябва да тръгвам – казва. – Не завинаги. Засега. Нека поговорим пак след няколко дни. Ако наистина помислиш, ще стигнеш до същото заключение. И тогава няма да се чувстваш така зле. Тогава ще можем да го преживеем заедно и да измислим какво следва после. Искам да има „после“. Но просто не може да бъде…
– Любов?
– Връзка. Наречи го както искаш.
Тя става. Оставам сам на пейката.
– Ще поговорим – уверява ме тя.
– Ще поговорим – повтарям като ехо. Като кухо ехо.
Знам, че не иска да ме остави в такова състояние. Ще остане, докато се увери, че се чувствам по-добре и ще оцелея.
– Обичам те, Рианън.
– И аз те обичам.
Обяснява ми, че проблемът не е в това. Но това не е и отговорът.
Исках любовта да победи. Любовта обаче не може да победи. Сама по себе си тя не може да направи нищо. Просто разчита на нас – да запретнем ръкави и да побеждаваме, а тя да обира овациите.
Прибирам се у дома. Майката на Лиза готви вечеря. Ухае много приятно, но не мога да си представя да седна на масата и да ям, да говоря. Не мога да кажа и дума. Не искам да говоря с никого. Не мога да си представя как ще оцелея следващите часове, без да пищя.
Казвам на майка си, че не се чувствам добре и се качвам.
Заключвам вратата на стаята.
Имам чувството, че винаги ще бъда тук.
Заключен в една стая.
Заключен в себе си.
Със себе си.
ден 6027
На следващата сутрин се събуждам със счупен глезен. За щастие, не отскоро; патериците са до леглото ми. Глезенът обаче не е единствената зарастваща рана.
Проверявам имейла си – надеждата не умира. Няма нищо от Рианън. Чувствам се самотен. Напълно самотен и изоставен.