Нейтън е само на петнадесет минути път с колата. Предполагам, че няма да се наложи да оставам дълго. Просто трябва да му докажа, че не съм същият човек. Толкова. Нямам какво повече да му предложа. Всичко останало е в неговите ръце.
Когато отваря вратата и ме вижда, изглежда смаян. Предполагам, че до този момент не е вярвал на нито една моя дума. Но вече знае.
Нейтън е притеснен, вероятно защото съм в дома му. Имам бегъл спомен от къщата, но представата ми за нея вече се слива със спомените от много други къщи. Ако ме оставят в хола и затворят останалите врати, едва ли ще се сетя коя накъде води.
Нейтън ме повежда към хола, където се канят гостите. Макар да съм бил в неговото тяло, аз съм гостенин в дома му.
– Значи това наистина си ти? В различно тяло.
Кимам и сядам на дивана.
– Искаш ли нещо за пиене?
Моля го да ми донесе чаша вода. Не му казвам, че трябва да тръгна скоро и че дори водата е излишна.
Когато Нейтън отива в кухнята, започвам да разглеждам семейните снимки. На всяка една той изглежда някак сконфузен и не на мястото си. Точно като баща си. Само майка му се усмихва.
Чувам Нейтън да се връща от кухнята и дори не се обръщам, така че съм крайно изненадан, когато чувам глас, който не е… неговият.
– Толкова се радвам да се запознаем най-сетне.
Мъж с прошарена коса и сиво сако. Вратовръзката му е разхлабена. Ставам, но Ейнзли е дребничка и не мога да го погледна в очите.
– Моля, няма нужда да ставаш. Да седнем – казва преподобният Пули. Затваря вратата след себе си и се настанява на един фотьойл между мен и вратата. Мисля, че е поне два пъти по-едър от мен, така че лесно може да ме спре, ако пожелае. Въпросът е дали има такова намерение. Инстинктът ми подсказва, че ненапразно се тревожа. Решавам да атакувам пръв.
– Неделя е. Защо не си в църквата?
Той се усмихва.
– Тук имам по-важна работа.
Предполагам, че така се е чувствала Червената шапчица, когато е срещнала вълка за пръв път. Вероятно е изпитвала толкова любопитство, колкото и ужас.
– Какво искаш? – питам.
Той кръстосва крака и казва:
– Нейтън ми разказа крайно интересна история и се питах дали е истина.
Няма защо да отричам.
– Трябваше да я пази в тайна – заявявам високо, за да ме чуе Нейтън.
– През изминалия месец ти го остави в пълно недоумение. Опитах се да му дам отговорите, които търси. Съвсем нормално е да се довери на мен, особено след като е чул такава страхотна история.
Пули явно има определена позиция по въпроса. Само не знам каква е.
– Не съм дявол, нито сатана. Не съм нито едното, нито другото, колкото и да ти се иска. Аз съм просто човек. Човек, който взема живота на другите за един ден.
– И не можеш да проумееш, че това е работа на дявола?
– Не, в Нейтън не е имало никакъв дявол. Бях само аз.
– Ето, виждаш ли къде грешиш. Да, ти влизаш във всички тези тела, но какво има в теб, приятелю? Защо, мислиш, си такъв, какъвто си? Не разбираш ли, че това е работа на дявола?
Отговарям съвсем спокойно:
– Това, което правя, няма нищо общо с него.
Пули се смее.
– Спокойно, Андрю, спокойно. Двамата сме от един отбор.
Ставам.
– Добре, тогава ме пусни да си вървя.
Правя крачка напред, но както и очаквах, той скача и ме блъска на дивана.
– Не бързай толкова. Още не съм свършил.
– В един отбор, а?
Усмивката му изчезва и за секунда в очите му проблясва нещо. Не знам какво е, но ме парализира.
– Познавам те много по-добре, отколкото си мислиш. Не ме подценявай – казва Пули. – Нима според теб е случайно, че наистина съм религиозен фанатик, който гони демони? Не си ли се питал защо събирам информация за такива случаи? Не си ли се питал какво търся? Отговорът е, че търся теб, Андрю. Теб и такива като теб.
Това е блъф. Не може да е друго.
– Няма други като мен – казвам.
Очите му пак проблясват.
– Разбира се, че има. Това, че си различен, не означава, че си уникален.
Нищо не разбирам.
– Погледни ме – заповядва той.
Поглеждам го. Гледам дълбоко в тези очи и вече разбирам. Разбирам всичко.
– Знаеш ли кое е най-изумителното? Че не знаеш какво да направиш, за да удължиш превъплъщенията си повече от един ден. Нямаш представа каква сила притежаваш.
Правя крачка назад.
– Ти не си преподобният Пули – не мога да овладея треперенето в гласа на Ейнзли.