– Днес съм Пули. И вчера бях. Утре? Кой знае. Трябва да преценя къде е най-изгодно да остана. Но нямаше начин да пропусна това.
Води ме към някакво ново познание, но нещо не ми харесва.
– Има далеч по-добри начини да живееш живота си. Мога да ти покажа как.
От погледа му разбирам, че знае какво говори, но усещам и зло. И друго – сякаш преподобният Пули е все още в тялото на мъжа и се опитва да ме предупреди.
– Махай се от мен! – казвам и отново ставам.
Той се смее.
– Не съм те докоснал. Просто говоря с теб.
– Махай се! – почти викам и започвам да късам ризата си. Копчетата летят навсякъде.
– Какво…
– МАХАЙ СЕ ОТ МЕН – пищя и в писъка ми се усеща задавен плач.
Както се надявах, Нейтън чува. Знам, че е подслушвал през цялото време. Вратата към хола се отваря и той се появява точно навреме, за да види как пищя и плача с разкъсана риза, а Пули ме гледа така, сякаш всеки миг ще ме убие. Заложил съм всичко на чувството за справедливост и почтеност, което видях за секунди, докато бях в тялото на Нейтън. Макар че е ужасé н от гледката, у него се надига чувството за почтеност и вместо да побегне, да затвори вратата зад себе си и да чуе какво ще каже Пули, той започва да крещи:
– Какво правиш? – задържа вратата отворена, за да мога да избягам, и блокира пътя на преподобния, или на който там е в него.
Тичам към колата. Нейтън събира сили да го задържи и да ми спечели няколко безценни секунди, така че, когато Пули е на стълбите, ключовете са вече в стартера.
– Няма смисъл да бягаш – крещи Пули. – После сам ще искаш да ме намериш. Всички са се връщали!
Включвам радиото с треперещи ръце и удавям гласа му в музика.
Тръгвам.
Не искам да му вярвам. Мисля, че е измамник или някакъв актьор, но когато го погледнах, видях човека в тялото. Познах го, както Рианън ме позна. Ала съзрях и опасност. Съзрях човек, който не играе по правилата като мен.
След няколко секунди вече съжалявам, че не останах да го изслушам. Имам толкова много въпроси, а той може би знае отговорите. Но ако бях останал още няколко секунди, може би нямаше да си тръгна. Щях да подложа Ейнзли на същото, на което подложих Нейтън. Щях да ù причиня дори нещо по-лошо. Не знам какво би направил Пули с нея, какво ние двамата бихме направили с нея…
Може би лъже. Трябва да си напомням, че може би ме лъже.
Аз не съм единственият.
Не мога да го проумея.
Възможно ли е да има и други?
Може да сме се засичали в едно и също училище, да сме били в една и съща стая, дори в едно и също семейство. Спомням си момчето от Монтана, което разказваше подобна история. Дали е било истина, или Пули е измислил историята му, за да ме накара да се появя?
Има и други.
Това може да промени всичко.
Може нищо да не промени.
Докато карам към дома на Ейнзли, разбирам, че това зависи само от мен.
ден 6029
Днес Дарил Дрейк е много разсеян.
Завеждам го на училище, казвам каквото е необходимо на точното място, но приятелите му смятат, че сякаш не е на земята. Треньорът му по бягане постоянно му напомня да се съсредоточи.
– Какво става с теб днес? – пита приятелката му Саша, докато я кара до дома ù.
– Май не съм на себе си – отвръща той. – Но утре всичко ще е както трябва.
Прекарвам целия следобед пред компютъра. Родителите на Дарил са на работа, а брат му е в колеж. Съвсем сам съм в къщата.
Историята на живота ми е начело на страницата на Пули с някои разлики. Имам чувството, че Нейтън е решил да не казва всичко на преподобния, но онова, което е споделил, е изопачено.
Излизам от сайта му и търся информация за Пули. Няма кой знае какво. Не е известен като човек, който се занимава с демони. Не и преди историята на Нейтън да се разчуе. Разглеждам снимките отпреди случилото се, както и наскоро направените, и се опитвам да установя някаква разлика, но той навсякъде изглежда един и същ. Проблясъкът в очите му не се вижда. Вероятно защото е на снимка.
Чета споделените в сайта му истории и се опитвам да открия нещо за себе си, както и за други като мен. И пак попадам на двете истории от Монтана. Прочитам и други, сходни с техните. Ако приема, че Пули ми каза истината – че ограничението от един ден е само за новодошли и може да се промени, искам само това. Разбира се, че искам да остана в едно тяло. Да живея само един живот.
Искам го и в същото време не го искам.
Защото не мога да не мисля какво ще се случи с човека, в чието тяло ще остана. Дали той или тя просто изчезват? Престават да съществуват? Или пък изгонената душа е принудена да се лута от тяло в тяло и не може да остане по-дълго от ден? Тогава ролите просто се сменят, нали?