Рианън се навежда към мен.
– Това е изумително – прошепва.
– Да, така беше.
– И се е случило в Минесота?
Всъщност беше в Северна Каролина, но да, за Джъстин трябваше да се е случило в Минесота.
– Искаш ли да ти разкажа за друг такъв ден? – пита тя и се свива до мен.
Нагласям ръката си така, че да ни е удобно и на двамата.
– Разбира се.
– Втората ни среща.
Но това е едва първата. Странно и смешно.
– Наистина ли? – питам.
– Помниш ли?
Проверявам какво помни Джъстин от този ден. Не помни.
– Купона у Дък – подсказва ми тя.
Нищо.
– Да… – налага се да излъжа.
– Не знам, може би не се брои за среща, но за втори път бяхме заедно. И не знам… ти беше толкова сладък. Няма да се ядосаш, нали?
Питам се накъде бие.
– Обещавам, нищо не може да ме ядоса сега – отвръщам и даже правя кръст над сърцето си. Тя се усмихва.
– Добре. Напоследък, изглежда, все бързаш за някъде. Сякаш правим секс, но не сме близки, не сме интимни. Нямам нищо против. Хубаво е. Но понякога ми се иска да сме като сега. А на купона у Дък беше точно така. Сякаш имаше цялото време на света и искаше да го прекараш с мен. Толкова ми хареса. Беше в онези времена, когато все още ме гледаше. Беше сякаш… сякаш си се покатерил на онова дърво и си ме намерил там. И почувствахме това, което си почувствал тогава, но заедно. Нищо че бяхме в задния двор на някаква къща. По едно време ме накара да се преместя, така че да ме огрява лунната светлина. Помниш ли? „Така кожата ти блести“, каза. И се почувствах блестяща под светлината на луната. Гледаше мен и в същото време гледаше луната върху тялото ми.
Дали осъзнава, че сега е огряна от топлия портокаловооранжев цвят, извиращ от хоризонта. Денят не е съвсем ден, а нощта не е съвсем нощ. Навеждам се над нея и се превръщам в сянката, която спира светлината. Целувам я, после се потапяме един в друг, затваряме очи и потъваме в съня.
Докато потъвам в нейния сън и тя в моя, усещам нещо, което не съм изпитвал преди. Близост, която не е просто физическа. Връзка, обвързаност, която е смело предизвикателство към факта, че сме се запознали едва преди часове. Това е вълнуващото, най-възбуждащото чувство: да принадлежиш.
Мигът, в който се влюбваш? Как е възможно един нищожен отрязък от време да побере нещо толкова голямо? Сега разбирам защо хората говорят за дежа вю, защо вярват в предишен живот – защото няма начин годините, които съм прекарал на тази земя, да поберат и капсулират това, което чувствам в момента. Имаш усещането, че зад мига, в който се влюбваш, стоят столетия, хилядолетия, поколение след поколение. И всички те се пренареждат или някой ги е пренаредил, за да може точно в този миг, точно с този човек да преживееш онова необяснимо и забележително пресичане на две съдби. Сърцето ти, костите ти дори знаят, че всичко те е водило към този момент. Всички скрити указания за посоката са те насочвали насам. Вселената и времето са го измислили преди много време. Създали са сценария, а ти неволно си го следвал. И едва сега осъзнаваш, че си пристигнал на мястото, отредено за теб от самото начало на света.
Събуждаме се час по-късно от звука на телефона ù. Не отварям очи. Чувам я как недоволства. Казва на майка си, че ще се прибере скоро.
Океанът е станал черен. Небето – индигово. Хладният въздух притиска телата ни. Ставаме и прибираме одеялото, и оставяме пресни следи по пясъка.
Тя казва накъде да карам, аз следвам указанията ù. Тя говори, аз слушам. Пеем. После се обляга на рамото ми и я оставям да поспи и да помечтае още малко.
Опитвам се да не мисля какво ще се случи след това.
Опитвам се да не мисля за край.
Никога досега не съм гледал как някой спи. Не ми се дава такава възможност. Не и както спи тя. Сега е пълна противоположност на момичето, което видях преди часове пред шкафчето на Джъстин. Нейната ранимост е видима, както и тогава, но сега се чувства сигурна и защитена в крехкостта си. Гледам как диша и издиша, как се движи неспокойно и как се отпуска спокойно. Будя я само когато трябва да ми каже посоката.
През последните десет минути говори за онова, което ще правим утре. Трудно ми е да ù отговоря.
– Дори ако не можем да избягаме пак, ще се видим за обед, нали?
Кимам.
– И може да правим нещо заедно след училище?