Досега живеех спокойно просто защото не знаех нищо. Бих се самоунищожил, ако трябва да платя жестока цена, за да не живея този скитнически живот. Ако не бяха намесени и други хора, изборът би бил лесен. Но това важи за всички, нали? Винаги са намесени и други.
Имам имейл от Нейтън, в който ми се извинява за случилото се вчера. Искрено е вярвал, че Пули може да ми помогне, но сега вече не е сигурен в нищо.
Отговарям, че вината не е негова, и го съветвам да се отдръпне от Пули и да се върне към нормалния си живот. Казвам му също, че му пиша за последен път. Не му съобщавам причината, а тя е, че не му вярвам. Предполагам, че сам ще се досети.
Когато приключвам с писмото, прехвърлям цялата си кореспонденция в новата си поща и затварям акаунта. Ето как с едно натискане на копчето слагам край на няколко години от живота си. Само имейлите, които си пишех, за да не забравям кой съм и да си спомням за себе си, оставяха следа за изминалото време. Нямам много парчета от пъзела на миналото си, така че ако едно от тях се изгуби, ми се полага да скърбя поне малко.
По-късно получавам имейл от Рианън.
Как си?
Р.
Това е.
Искам да ù разкажа всичко, което се случи през последните двадесет и четири часа. Да подредя минутите от това време и да видя как ще реагира, да се убедя дали ще разбере какво означава този ден за мен. Имам нужда от помощта ù. От съвета ù. Ще ми се да ме окуражи.
За жалост, знам, че тя не желае. А аз не бих ù предложил нещо, което не иска. Пиша ù:
Преживях тежък ден. Очевидно не съм единственият човек без тяло. Трудно ми е да мисля за това.
А
Вечерта едва настъпва и има време да ми отговори.
Не отговаря.
ден 6030
Събуждам се само на два града от Рианън. В ръцете на някого другиго.
Внимавам да не събудя момичето, което ме е прегърнало. Русата ù коса покрива очите ù. Усещам как сърцето ù тупти. Името ù е Амелия и снощи се е вмъкнала през прозореца, за да спи при мен. Аз съм Зара или поне това е името, което съм си избрала. Кръстили са ме Клементайн, но когато съм станала на десет, съм решила, че не харесвам името си. Зара е име, което се помни, а З е любимата ми буква. Така съм обяснила на всички. Любимото ми число е двадесет и шест.
Амелия се размърдва под чаршафите.
– Колко е часът? – пита сънливо.
– Седем – отговарям.
Вместо да стане, тя се свива до мен и казва:
– Искаш ли да провериш какво прави майка ти? Предпочитам да не излизам пак през прозореца. Сутрин не съм във форма. Вечер съм по-въодушевена, когато се промъквам при някое момиче.
– Добре – съгласявам се аз и в знак на благодарност тя целува голото ми рамо.
Нежността между двама души прави въздуха нежен. Стаята е по-нежна, времето е нежно.
Ставам от леглото и обличам огромна тениска. Температурата на щастието – това чувствам, изправена до леглото. Всичко е същото като предната нощ, нищо не е изчезнало с утрото, а аз се събудих в люлката на спокойствието и радостта, която двете момичета са съградили за себе си.
Тръгвам на пръсти към спалнята на майка си и се ослушвам. Спи. Изглежда сме в безопасност. Връщам се в стаята. Амелия все още е в леглото. Махнала е завивката и я виждам по тениска и бельо. Имам усещането, че Зара не би пропуснала момента и би се сгушила при нея, но знам, че не бива да го правя вместо нея.
– Спи – казвам.
– И няма да се събуди, ако пуснем душа?
– Така мисля.
– Първа ли искаш да се изкъпеш? Или след мен? Или с мен?
– Ти отиди първа.
Тя става от леглото и преди да излезе, ме целува. Ръцете ù се плъзгат под огромната ми тениска. Не мога да я спра, дори и да искам. Просто се оставям на чувството и я целувам малко по-дълго, отколкото възнамерявах.
– Сигурна ли си? – пита пак.
– Да, върви първа.
Когато Амелия излиза от стаята, вече ми липсва. Предполагам, че така би се почувствала и Зара. Защото искам Амелия да е Рианън.
Амелия се измъква от къщи, докато съм в банята. След двадесет минути се връща да ме вземе с колата за училище. Майка ми вече е станала и е в кухнята. Когато забелязва Амелия по пътеката към входната врата, се усмихва. Питам се какво ли знае.
Почти целия ден в училище сме заедно, но не сами – връзката ни не пречи да общуваме с други хора. Дори напротив – опитваме се да приобщим останалите към онова, което има между нас. Ние съществуваме като два отделни индивида. И в същото време – като двойка. Съществуваме и като части от трио, квартет и така нататък. И естествено, всичко е съвсем нормално.
Не мога да спра да мисля за Рианън. Спомням си как ми каза, че приятелите ù никога няма да ме опознаят. Че никой друг няма да ме опознае. Че чувствата между нас ще си останат между нас никой няма да бъде свидетел на любовта ни. Никога.