Започвам да разбирам какво се опитваше да ми каже, какво означава случилото се за нея и колко тъжно би било, ако не се промени. Вече усещам тъгата на такова бъдеще, а то дори не е настъпило. И най-вероятно няма да настъпи.
През седмия час имам физическо, а Амелия е в библиотеката. Когато след това се виждаме, тя ми показва книгите, които е избрала за мен, защото ù се е сторило, че ще ми харесат.
Дали някога ще опозная Рианън така добре?
След училище Амелия има тренировка по баскетбол. Обикновено оставам да я чакам, но същевременно тя ме кара да изпитвам болка от липсата на Рианън. Трябва да направя нещо. Питам я дали мога да взема колата ù и да си свърша малко работа. Тя ми подава ключовете, без да пита каквото и да било.
Стигам до училището на Рианън след около двадесет минути и паркирам там, където винаги съм паркирал. Намирам пейка и сядам. Гледам към входа на училището. Надявам се да не си е тръгнала. Няма да говоря с нея, нито да започвам отначало темата. Искам просто да я видя.
След няколко минути тя се появява на вратата. Приказва с Ребека и с още две момичета. Не чувам какво си казват, но разговорът е доста оживен. Оттук не ми прилича на човек, който е загубил нещо само преди три дни. Животът ù изглежда съвсем подреден, спокоен. В един миг… вдига очи и се оглежда. Ще ми се да повярвам, че търси мен. Но не знам какво се случва след това, тъй като веднага отвръщам поглед и гледам в другата посока. Не искам да види очите ми.
За нея животът е след мен и ако наистина вече е „след“, аз също трябва да го приема „след“.
Спирам в „Таргет“ и купувам всички любими храни на Амелия. Преди да сляза от колата, за да я взема, ги нареждам на таблото под формата на нейното име. Ще ми се да вярвам, че Зара би направила така.
Не съм справедлив. Исках Рианън да ме види там. Въпреки че извърнах очи от нея, желанието ми беше да дойде при мен. Така, както Амелия би отишла при Зара след три дни раздяла.
Знам, че никога няма да се случи. И това познание е като лъч светлина, през която не виждам добре. Изобщо не виждам.
Амелия е истински щастлива, когато зърва името си върху таблото на колата, и предлага да ме заведе на вечеря. Обаждам се на мама, за да ù кажа. Тя няма нищо против. Може би Амелия усеща, че не съм съвсем на себе си, но въпреки това ме оставя да витая, защото е сигурна, че ако искам да мисля за нещо друго, значи така трябва. Напълно съм свободна да присъствам само телом на масата, понеже Амелия ми има безгранично доверие.
По време на вечерята тя запълва тишината, като ми разказва какво се е случило в училище, когато не сме били заедно. Някои истории са истински, други – може би измислени само за да ме разсмее. После ме кара да позная кое е било истина и кое измислица.
Заедно сме едва от седем месеца, но спомените на Зара ми се струват много повече.
Това искам, точно това.
И не мога да не довърша мисълта си.
Но не мога да го имам.
– Може ли да те попитам нещо? – питам аз.
– Разбира се. Казвай – насърчава ме тя.
– Ако всеки ден се събуждах в различно тяло, ако никога не знаеше как ще изглеждам на другия ден, би ли ме обичала все така?
Тя не се замисля, не смята въпроса ми за странен.
– Дори ако беше зелена, с брада и мъжки израстък между краката, ако веждите ти бяха оранжеви и имаше огромна брадавица на бузата, ако носът ти беше остър и се забиваше в окото ми, когато се целуваме, ако тежеше двеста килограма и имаше косми под мишниците като козина на доберман. Пак ще те обичам.
– И аз – отвръщам.
Толкова е лесно да го каже, защото знае, че това никога няма да се случи.
Преди да си сбогуваме, тя ме целува. Отдава всичко, което носи в душата си. А аз се опитвам да я целуна, отдавайки всичко, което искам и за което копнея.
Щастлив край. Прекалено късно е да спра мисълта. Това е правилният тон.
Влизам в дома на Зара. Майка ù я чака и най-изненадващо я пита:
– Знаеш, че можеш да каниш Амелия у дома, когато пожелаеш, нали?
Отговарям, че знам, и после хуквам към стаята си, защото преживяното е прекалено много. Щастието е прекалено много.
Затварям вратата и плача. Толкова много щастие само ме натъжава. Рианън е права. Съзнавам, че е права. Никога няма да имам онова, което имат другите.
Дори не проверявам имейла си.
Дори и да е писала, не искам да знам.
Амелия ми се обажда да ми пожелае лека нощ. Не вдигам, защото съм разстроена. Трябва да се съвзема и да звуча весело. Да говоря като Зара.