Влизам в паметта на Александър и виждам отговора. Усмивката ми става още по-широка.
– Знам най-подходящото място – казвам. – Но първо трябва да напазаруваме.
Понеже това е нашето запознанство и се виждаме за пръв път, няма нужда да ù разказвам за Пули и Нейтън, за това, което се случи и ще се случи. Именно миналото и бъдещето са трудната и объркана част. Настоящето… то е лесно. Затова мигът е толкова вълнуващ – в него сме само аз и тя.
Макар да ни трябват само няколко дребни покупки, вземаме количка и тръгваме из супермаркета. След малко тя вече е отпред, а аз отзад, и се спускаме между рафтовете с бясна скорост като малки деца. Измисляме си правило: всяка редица в магазина трябва да има своя история. Затова, като минаваме край храните за домашни любимци, тя ми разказва за Суизи, злия заек. Когато минаваме край плодовете и зеленчуците, аз ù разказвам за деня, в който бях на лагер и трябваше да участвам в състезание за дърпане на дини, и накрая се оказах с три шева на лицето, защото динята се изплъзна от ръцете ни и ме уцели в окото – първият случай на удар с диня, регистриран в болницата. Край щанда с корнфлейкс всеки разказва биографията си под формата на различни видове корнфлейкс, които сме яли през годините, като и двамата отбелязваме годината, в която сме решили, че корнфлейксът, от който млякото става синьо, вече не е супер як и сме го заменили с друг.
Накрая имаме достатъчно храна за вегетарианско пиршество.
– Трябва да се обадя на мама и да ù кажа, че ще вечерям у Ребека – казва Рианън и вади телефона си.
– Кажи ù, че ще останеш да спиш при нея.
– Наистина ли? – колебае се тя.
– Наистина.
Но тя не се обажда.
– Мисля, че идеята не е добра.
– Довери ми се – казвам. – Знам какво правя.
– Знаеш какво мисля по въпроса.
– Да. Но все пак искам да ми се довериш. Няма да те нараня. Никога не бих те наранил.
Тя се обажда на майка си и ù казва, че ще остане у Ребека, след което се обажда да предупреди приятелката си за лъжата. Тя я пита какво става. Рианън отвръща, че ще ù разкаже по-късно.
– Ще ù кажеш, че си с момче, с което си се запознала днес следобед – заявявам, след като затваря.
– Момче, с което съм се запознала току-що?
– Да. С момче, с което си се запознала току-що.
Връщаме се в дома на Александър. Едва намираме място за продуктите.
– Защо трябваше да купуваме всичко това? – пита тя.
– Защото тази сутрин не обърнах внимание какво има, а исках да купим всичко, което ни се яде.
– Умееш ли да готвиш?
– Не съвсем. А ти?
– Ами не.
– Ще измислим някакво ядене. Но първо искам да ти покажа нещо – предлагам.
Точно както предполагах, тя харесва стаята на Александър. Усещам го. Потъва в налепените цитати, прокарва пръсти по книгите. Лицето ù е като изящен образ на щастието. После се обръща към мен и лъсва фактът, който не може да се пренебрегне: намираме се в стая с едно легло. Аз обаче не я доведох тук за това.
– Време е за вечеря – казвам.
Хващам я за ръка и тръгваме към кухнята.
Пускаме музика и готвим. Движим се в унисон. Като тандем. Не сме го правили преди, но успяваме да си разпределим задачите и да създадем свой ритъм.
Не мога да не мисля, че ще останем така завинаги, че ще успея да удължа мига колкото поискам. Уютната тишина, в която се разпознаваме и опознаваме. Моите родители са на пътешествие и приятелката ми е дошла да ми помогне да си сготвим.
Ето я – реже зеленчуците, без да съзнава колко е грациозна, без да подозира колко красива е косата ù, не подозира дори, че я гледам с толкова много любов.
Извън нашето кухненско убежище нощта започва да пее. Виждам я през прозореца. Всичко е наред и сърцето ми иска да повярва, че това ще бъде нашето завинаги. Сърцето ми жадува да направи невъзможното възможно, въпреки че тъмнеещият цвят на нощта сякаш го отдалечава.
Вече е девет и половина.
– Да подредя ли масата? – пита Рианън.
– Не. Ще те заведа на моето любимо място, не помниш ли?
Вадя две табли и нареждам вечерята върху тях. Намирам дванадесет свещи и я повеждам през задната врата.
– Къде отиваме? – пита Рианън, когато се озоваваме в задния двор.
– Погледни нагоре.
В началото не я вижда. Единствената светлина струи от кухненския прозорец – сякаш е от друг свят. Когато очите ни свикват, тя я съзира.
– Красива е – казва и тръгва към къщичката на дървото. Въжената стълба е пред нас.
– Има въже, с което ще качим таблите. Ей сега ще го спусна.
Вземам две от свещите и бързо се катеря по въжената стълба.
Къщичката напълно отговаря на спомените на Александър. Използва я най-вече, за да свири на китара. Дори зървам китарата в ъгъла. Забелязвам ноти – толкова много музика. Има осветление, но решавам да използвам свещите.