После пускам въжето с дъсчицата и няколко секунди след като качваме и втората табла, Рианън вече е в къщичката.
– Не е зле, нали?
– Вярно.
– Всичко е негово. Родителите му не идват тук.
– Разкошна е.
Няма маса, няма столове. Сядаме на пода един срещу друг и се храним на светлината на свещите. Не бързаме – нека вкусът на този миг попие в нас.
Запалвам още свещи и се потапям в гледката пред себе си – Рианън. Не се нуждаем от луната или слънцето. Тя е красива в собствената си светлина.
– Какво? – пита тя.
Навеждам се напред и я целувам. Само веднъж.
– Това – отвръщам.
Тя е моята първа и единствена любов. Повечето хора знаят, че първата им любов не е последната. Ала за мен е и двете. Имах само една възможност, позволих си я само веднъж. Никога повече няма да се случи.
В къщичката няма часовници, но усещам секундите, минутите. Дори свещите са в заговор срещу мен – стават все по-къси. Напомнят ми. Напомнят ми. Напомнят ми.
Как ми се иска тази среща да е първата. Да сме двама тийнейджъри на първа среща. Искам ми се вече да планирам втората и третата, но сега се налага да ù кажа по-важни неща.
Нахранваме се и тя премества таблата настрани; затваря пространството между нас. Мисля, че ще ме целуне, но тя бърка в джоба си и вади пакетче залепващи се листчета. Вади и химикал. Рисува сърце и го слага върху моето.
– Готово – казва.
Поглеждам сърцето. Поглеждам и нея.
– Трябва да ти кажа нещо – започвам.
Искам да кажа, че е време да узнае всичко.
Разказвам ù за Нейтън и за Пули. Обяснявам ù, че вероятно не съм единственият такъв човек, че мога да оставам в едно тяло по-дълго. Много дълго. Да не си тръгна.
Свещите догарят. Не бива да губя време.
Когато приключвам, вече е почти единадесет.
– Ще останеш, така ли? – пита тя. – Казваш ми, че ще останеш?
– Да… И не.
Когато първата любов си отиде, повечето хора знаят, че след нея ще дойде друга. Не са приключили с любовта, а само с обекта на чувствата си. Любовта не е приключила с тях. Следващата никога няма да е като първата, но ще е по-добра по много и различни начини.
Но това не ме успокоява. Затова се държа толкова здраво за нея. Затова е толкова трудно.
– Може би има начин да остана – казвам. – Но не мога.
Убийство. Както и да го погледнеш, ще бъде убийство. Любовта не може да разцъфне, ако е отнет живот.
Рианън се отдръпва от мен. Скача. Обръща се към мен.
– Защо ми причини това? Защо ме доведе тук да ми покажеш цялата тази красота и после да ми съобщиш, че няма шанс за нас. Жестоко е. Ужасно. Жестоко.
– Знам. Ето защо сме на първата ни среща. Сега се запознахме.
– Как можеш да говориш така? Как можеш да изтриеш всичко останало?
Ставам. Тръгвам към нея и я прегръщам. В началото се опитва да се отдръпне, но после се предава.
– Той е добро момче – прошепвам, гласът ми е накъсан. Не искам да го правя. Но трябва. – Може дори да се окаже страхотно момче. Днес той се запозна с теб. Днес е вашата първа среща. Той ще си спомня книжарницата, мига, в който те е видял, и силата, която го е теглила към теб, не само защото си красива, а защото си силна. Той е почувствал желанието ти да бъдеш частичка от пъстрия свят. Ще си спомня разговора с теб. Колко е лесно да се говори с теб, колко е хубаво. Ще си спомня, че не е искал срещата да свършва и че те е попитал дали искаш да бъдете заедно. Ще си спомня как те е поканил да видиш любимото му място и как си е мислел за дървената къщичка. Ще си спомня супермаркета, историите, които си разказахме там, първия път, когато видя стаята му. Всичко ще е там и утре и няма да се налага да променям нищо. Неговият пулс е моето сърце. Знам, че той ще те разбере. Твоето сърце е като неговото.
– Какво ще стане с теб? – пита тя и гласът ù трепери.
– В него ще намериш всичко, което намери в мен. Без цялата бъркотия.
– Не мога да превключа просто така.
– Да, така е. Всеки ден той ще трябва да ти доказва, че те заслужава. Ако не успее, нищо не може да се направи. Но съм сигурен, че ще успее.
– Защо правиш това?
– Защото трябва да си тръгна, Рианън. Този път наистина. Трябва да замина далеч оттук, да разбера някои неща. Не мога все да нахлувам в живота ти. Ти имаш нужда от много повече.
– Значи се сбогуваме?
– Да, сбогуваме се с едно, но поставяме начало на друго.
Искам Александър да запомни какво е усещането да я прегърнеш, какво е да споделиш света с нея. Искам… някъде дълбоко в себе си да запомни колко много я обичам. И да се научи да я обича по свой начин.