– Да, предполагам. Искам да кажа, не знам какво ще правим. Не мисля за това сега.
Това е разбираемо.
– Прав си. Утре си е за утре. Нека денят да е с щастлив край.
Когато влизаме в града, разбирам, че мога да намеря пътя към дома ù, без да се налага да я питам. Но така ми се иска да се изгубим. Искам да удължа времето с нея. Да избегна края.
– Стигнахме – проговаря тя, когато колата се приближава към къщата.
Спирам и отключвам вратите. Тя се навежда и ме целува. Сетивата ми са живи и поглъщат аромата ù, усещането да е близо, вкуса ù, звука на дишането ù, лицето ù, когато се отдръпва от мен.
– Това е щастливият край – казва и преди да отговоря, вече е извън колата.
Нямам възможност дори да се сбогувам.
Предполагам, че родителите на Джъстин са свикнали да не се обажда и да не се прибира за вечеря. Опитват се да му се карат, но личи, че го правят по-скоро механично. И когато Джъстин се прибере с гръм и трясък в стаята си, всички имат усещането, че са участници в представление, което се поставя на малката камерна сцена за милионен път, и е писнало до болка дори на актьорите.
Трябва да седна да напиша домашните му. Винаги съм много съзнателен в това отношение. Стига да мога, винаги изпълнявам задълженията им. Сега обаче съзнанието ми постоянно лети към Рианън.
Представям си я у дома. Представям си я как бавно се спуска от грациозното малко облаче, на което се е возила цял ден. Представям си как вярва, че сега всичко е различно, че Джъстин се е променил.
Не биваше да го правя. Знаех си, че не биваше. Макар през цялото време да бях сигурен, че вселената ми казва да го направя, не биваше да я слушам.
Агонията ми продължава часове наред. Не мога да върна нищо назад. Нито да накарам чувствата да си отидат. Влюбвал съм се само веднъж. Или поне до днес си мислех, че е било любов. Той се казваше Бренън. Беше толкова истинско, силно; думи, почувствани със сърцето. Тогава по най-глупавия начин повярвах, че имаме бъдеще.
Ала нямаше.
Направих опит, но не успях да направлявам правилно съдбите ни.
Ала това, което се случи с Бренън, беше много лесно. Едно е да се влюбиш в някого и съвсем друго – да накараш някого да се влюби в теб и да се чувстваш отговорен за любовта.
Няма начин да остана в тялото на Джъстин. Дори да не заспя, промяната ще стане. Преди се заблуждавах, че ако не заспя, ще остана в същото тяло, но това не свърши работа. Просто нещо ме откъсваше от тялото, а откъсването се усеща като разкъсване. Всеки нерв пищи от агонията на отделянето. И после следва болката да те сложат в нечие друго тяло. Да те включат към неговата система. Оттогава заспивам всяка нощ. Няма никакъв смисъл да се противопоставям.
Искам да ù се обадя. Номерът ù е в телефона му. Не мога да я оставя да се заблуждава, че утре ще е като днес.
– Здрасти – казвам.
– Благодаря за днес.
– Да.
Не искам да го правя. Не искам да развалям всичко. Но трябва, нали?
– За днес… – опитвам да започна. – Не знам дали ще се повтори.
– Искаш да кажеш, че не можем да бягаме от училище всеки ден? Това не е в твой стил.
– Да, но ти знаеш, че не всеки ден ще е като днес. Защото няма да е така. Дните не са еднакви.
Рианън мълчи. Усеща, че нещо не е наред.
– Знам – казва предпазливо. – Но все пак може би нещата ще тръгнат на по-добре. Сигурна съм, че е възможно.
– Не знам. Това е всичко, което исках да ти кажа. Не знам. Днешният ден означава много. Но не… всичко.
– Знам и това.
– Добре.
– Добре.
Въздъхвам.
Винаги има възможност у Джъстин да е останало нещо от мен. Винаги има възможност животът да се промени. Самият той да се промени. Но няма как да знам със сигурност. Много рядко виждам тяло, което вече съм напуснал. Случвало се е месеци, дори години след това, ако изобщо го разпозная.
Искам Джъстин да е по-добър с нея, но не мога да ù позволя да се надява и да очаква.
– Това е всичко – заявявам и тонът ми е като неговия.
– Ще се видим утре.
– Да, ще ме видиш утре.
– Благодаря ти отново за днес. Каквито и неприятности да ми донесе утрото, каквото и да ни струва бягството днес, ще си заслужава.
– Да.
– Обичам те – казва тя.
И аз искам да ù кажа „Обичам те“. Искам да ù го кажа сега, в този миг. Всяка частичка от мен го желае, но знам, че ще е вярно само още два часа.
– Наспи се добре – казвам и затварям.
На бюрото му има тетрадка. Пиша с неговия почерк. Едва ли ще си спомня кога и защо го е написал.
Сядам пред компютъра му и отварям пощата си. Написвам името ù, телефонния ù номер, имейл адреса ù, имейла на Джъстин и паролата му. Пиша имейл за този ден. Пращам го на себе си. После изтривам историята в компютъра му.